Една процесия запълзя като змия от Руйдийн нагоре по хълма. Няколко дузини Дженн и два паланкина, носени от по осем мъже. Във всеки от тези паланкини имаше достатъчно дърво за дузина столове на вождове. Беше чувал, че сред Дженн все още има Айез Седай.
— Трябва да се съгласиш каквото и да те помолят, мъжо — каза Сеалдре.
Чак тогава той я погледна и за миг му се дощя да прокара дланите си по дългата й златна коса, да съзре отново в нея засмяната девойка, която бе положила брачния венец в нозете му и го бе приканила да се ожени за нея. Сега обаче тя беше сериозна, напрегната и угрижена.
— Другите ще дойдат ли? — попита той.
— Някои. Повечето. Говорих със сестрите си в съня, а всички ние сънувахме един и същи сън. Вождовете, които не дойдат, и онези, които не се съгласят… Техните септи ще загинат, Мандеин. След три поколения ще се превърнат в прах, а твърдините и добитъкът им ще принадлежат на други септи. Имената им ще се изгубят.
Не му харесваше, че говори с Мъдрите на други септи, макар и в сънища. Но Мъдрите сънуваха вярно. Знаеха ли нещо, то се оказваше истина.
— Остани тук — каза й той. — Ако не се върна, помогни на синовете и дъщерите ни да съхранят септата.
Тя го погали по бузата.
— Ще го сторя, заслон на живота ми. Но запомни. Трябва да се съгласиш.
Мандеин махна с ръка и сто забулени фигури го последваха надолу по склона, изникнали и прокрадвайки се като призраци от канара на канара, с готови лъкове и копия. Сивите и кафяви цветове се сливаха с обгорената земя и изчезваха дори и от неговите очи. Всички бяха мъже; жените от септата, носещи копия, беше оставил с мъжете около Сеалдре. Ако нещо се объркаше и тя предприемеше нещо безразсъдно, за да го спаси, мъжете вероятно щяха да я подкрепят в безразсъдството й; жените обаче щяха да се погрижат да се върне обратно в твърдината, въпреки желанието й, за да защити твърдината и септата. Той поне се надяваше да стане така. Понякога жените можеха да проявят по-голяма свирепост и от мъжете, и по-голяма глупост.
Процесията от Руйдийн беше спряла на напуканото глинено плато. Той даде знак на мъжете да останат на място и продължи сам, смъквайки булото си. Забеляза и други мъже като него, слизащи от планинските хребети вдясно и вляво, пристъпващи към спечената земя от всички посоки. Колко ли бяха? Петдесет? Сто, може би? Някои лица, които бе очаквал да види, липсваха. Сеалдре, както винаги, се бе оказала права — някои не се бяха вслушали в съня на своите Мъдри. Имаше лица, които не беше виждал никога досега, и лица на мъже, които се беше опитвал да убие, и на такива, които се бяха опитвали него да убият. Поне никой от тях не беше забулен. Убийството пред Дженн бе също толкова злодеяние, както убийството на Дженн. Надяваше се, че и останалите го помнят. Само един да извършеше вероломство и всички щяха да нахлузят булата си. Воините, които всеки вожд бе довел със себе си, щяха да се спуснат от планините и тази суха глина щеше да се разкаля от пролятата кръв. Почти очакваше някое копие всеки миг да се забие между ребрата му.
Макар да се мъчеше да следи стоте възможни източници на гибел, не можеше да откъсне очи от Айез Седай, когато носачите свалиха пищно гравираните им столове на земята. Жени с толкова бяла коса, че изглеждаше почти прозрачна. Лица без възраст с кожа, която вятърът като че ли можеше да разкъса. Чувал беше, че годините не докосвали Айез Седай. Колко ли стари трябваше да са тези двете? Какво ли бяха видели през живота си? Дали си спомняха как неговият праотец Комран за първи път бе открил огиерски стеддинг в Драконовата стена и бе подхванал търговия с огиерите? Или да речем, когато праотецът на Комран, Родрик, повел айилците да избият мъжете с железните ризи, които прекосили Драконовата стена? Айез Седай извърнаха очи към него — рязко сини и тъмно-тъмно кафяви, първите тъмни очи, които виждаше — и сякаш проникнаха вътре в черепа му, задълбаха в мислите му. Разбра, че са го отбрали от останалите, но защо — не знаеше. С усилие се отдръпна от тези два пронизващи погледа, които знаеха за него повече, отколкото знаеше той самият.