Един мършав белокос мъж, висок, макар и прегърбен, пристъпи напред от свитата на Дженн, придружен от две сивокоси жени, които можеха да минат за сестри, с едни и същи хлътнали зелени очи и наклонени по един и същи начин глави. Останалите Дженн стояха неподвижно, забили неспокойни погледи в земята, без да поглеждат айилците, но не и тези тримата.
— Аз съм Дермон — обяви мъжът с дълбок и плътен глас. Синеокият му поглед не отстъпваше по проницателност и сила на погледите на Айез Седай. — Това са Мордаин и Нарие. — Той посочи поред жените от двете си страни. — Ние говорим от името на Руйдийн и на Дженн Айил.
Мъжете около Мандеин се размърдаха нервно. Повечето от тях не възприемаха твърденията на Дженн, че са айилци, по-охотно от самия Мандеин.
— Защо ни призовахте тук? — попита той настоятелно, макар признанието, че е привикан, да опари езика му.
Вместо да отговори, Дермон каза:
— А ти защо не носиш меч? — Това предизвика гневно мърморене.
— Запретено е — изръмжа Мандеин. — Дори Дженн би трябвало да знаят това. — Той вдигна копията си, докосна ножа на кръста си и показа лъка на гърба си. — Тези оръжия са достатъчни за един войн. — Мърморенето стана одобрително, дори от неколцина мъже, които се бяха заклели да го убият. Пак щяха, ако им паднеше възможност, но одобриха думите му. И изглежда, решиха да го оставят той да говори.
— Не знаеш защо — каза Мордаин, а Нарие добави:
— Вие твърде много не знаете. Но трябва да го научите.
— Какво искате? — настоя Мандеин.
— Вас. — Дермон обходи с очи айилците. — Който сред вас ще бъде водач, трябва да идва в Руйдийн и да се учи откъде сме дошли и защо вие не носите мечове. Който не може да го научи, няма да живее.
— Мъдрите ви са ви говорили — каза Мордаин, — иначе нямаше да сте тук. Знаете цената за онези, които откажат.
Чарендин си запробива път напред, мятайки гневни погледи към Мандеин и към тримата Дженн. Мандеин му беше оставил дълъг белег на лицето; на три пъти двамата се бяха опитали да се убият.
— Просто да дойдем при вас ли? — каза Чарендин. — И който от нас дойде при вас, ще предвожда айилците?
— Не. — Думата отекна тънка като шепот, но достатъчно силна, за да прокънти във всяко ухо. Дойде от устата на тъмнооката Айез Седай, която седеше на резбования си стол, завита с одеяло около краката, сякаш й беше студено под знойното слънце. — Онзи ще дойде по-късно — продължи тя. — Камъкът, който нивга не пада, ще падне, за да възвести идването му. От кръвта ще е, но не ще бъде отгледан от кръвта, и ще дойде от Руйдийн призори, и ще ви привърже всички с връзки, които не ще можете да разкъсате. Той ще ви върне обратно и той ще ви унищожи.
Неколцина от вождовете на септи се раздвижиха, сякаш се канеха да си тръгнат, но никой не измина повече от няколко крачки. Всеки от тях се беше вслушал в Мъдрата на своята септа. „Съгласи се или ще бъдем унищожени. Съгласи се или сами ще се унищожим.“
— Тук има някаква уловка — извика гневно Чарендин. Пред погледите на Айез Седай гласът му се сниши, но все още съдържаше яд. — Вие искате просто да установите контрол над септите. Айил не коленичат пред никой мъж или жена. — Той извърна глава, за да не среща повече взора на Айез Седай. — Пред никой — измърмори воинът.
— Не търсим контрол — каза Нарие.
— Нашите дни се стапят — каза Мордаин. — Ще дойде ден, когато Дженн няма повече да ги има, и само вие ще останете, за да помните Айил. Вие трябва да останете, иначе всичко е напразно и ще се изгуби.
Плътният й глас, спокойната й увереност укротиха Чарендин, но Мандеин имаше още един въпрос.
— Защо? Щом знаете ориста си, защо е нужно да го правите? — Той посочи строежите, издигащи се в далечината долу.
— Това е предопределението ни — отвърна спокойно Дермон. — Дълги години търсихме това място и сега го подготвяме, макар и не за целта, която някога бяхме замислили. Правим това, което трябва, и пазим вярата.
Мандеин огледа лицето на мъжа. По него нямаше страх.
— Айилец си — каза той и когато някои от останалите вождове на септи ахнаха, повиши глас. — Аз ще отида при Дженн Айил.
— В Руйдийн не можете да идвате с оръжие — каза Дермон. Мандеин се изсмя на безразсъдството му. Да иска от един айилец да тръгне невъоръжен! Свали оръжията си и пристъпи напред.
— Отведи ме в Руйдийн, айилецо. Не ще отстъпя на куража ти.
Ранд примигна под искрящите светлини. Той наистина бе Мандеин; все още усещаше презрението към Дженн, прерастващо във възхита. Бяха ли Дженн айилци, или не бяха? Изглеждаха досущ като тях — високи, със светли очи и обгорени от слънцето лица, облечени в същите дрехи, само дето им липсваха булата. Но оръжия по тях нямаше, освен простите ножове на коланите, пригодени за работа. Такова нещо, като айилци без оръжия, не съществуваше.