Оказа се по-надалеч сред колоните, отколкото би го довела една крачка, и по-близо до Мурадин отпреди. Прикованият поглед на айилеца сега беше намръщен зловещо.
Ранд пристъпи още една крачка.
Името му бе Родрик, и бе почти на двадесет години. Слънцето грееше като златен мехур на небосклона, но той бе вдигнал булото си и очите му гледаха нащрек. Копията му бяха в готовност — едното в дясната ръка, другите три в лявата заедно с щита от бича кожа — и значи и той бе готов. Джеордам беше долу, скрит сред кафявата трева южно от хълмовете, където повечето храсти бяха хилави и повехнали. Косата на стареца беше бяла, като онова нещо, което се наричало „сняг“ и за което говореха старите хора, но очите му бяха остри и следенето на копачите на кладенци, теглещи пълните мехове с вода, не можеше да задържи цялото му внимание.
На север и изток се издигаха планини. Северните ридове бяха високи и остри, увенчани с бяло, но смалени пред чудовищния източен хребет. Тамошните висини създаваха впечатлението, че светът се опитва да допре небесата, и може би успяваше. Може би тъкмо онова бяло е снегът? Едва ли щеше да го разбере. Изправени пред тези висини, Дженн, изглежда, бяха решили да възвият на изток. Бяха се низали покрай тази планинска стена в продължение на месеци, теглейки с мъка фургоните си, стараейки се да не приемат, че айилците са тръгнали по петите им. Вода поне имаше, когато прекосиха една река, макар и не много. Години бяха минали, откак Родрик бе видял река, която да не може да прегази; повечето, достигащи извън планините, бяха само сухи корита спечена глина. Надяваше се дъждовете отново да се върнат и нещата пак да се раззеленят. Помнеше все още, когато светът беше зелен.
Чу конете още преди да ги е видял. Трима мъже, яздещи през кафявите хълмове, в дълги кожени ризи, обшити отвсякъде с метални дискове, двама от които — с пики. Познаваше водача им, Гарам, сина на вожда на града, скрит от погледа му зад хълмовете по пътя, по който идваха. Беше не по-възрастен от него самия. Слепи бяха, тези градски хора. Не бяха видели айилците, които се размърдаха след тяхното преминаване, и после отново се снишиха, почти невидими по съсухрената земя. Родрик свали булото си — нямаше да има убийства, освен ако конниците не започнеха. За това той не съжаляваше — не съвсем, — но все пак му беше трудно да се довери на хора, живеещи в къщи и градове. Твърде много такива битки бяха ставали. Според сказанията открай време било така.
Гарам дръпна юздите и вдигна десницата си за поздрав. Беше строен тъмноок младеж. Другите двама изглеждаха яки и опитни.
— Хо, Родрик. Напълниха ли най-сетне хората ви меховете си с вода?
— Виждам те, Гарам. — Изрече го равно и безизразно. Гледката на яхнали коне мъже го правеше неспокоен, още повече когато носеха мечове. Айилците имаха товарни животни, но в това да седиш на гърба на кон имаше нещо неестествено. Човешките крака си бяха достатъчно добри. — Привършваме. Да не би баща ти да е отменил позволението си да взимаме вода от земите му? — Никой друг град досега не им беше давал позволение. За водата трябваше да се сражават, ако наблизо имаше мъже, както и за всичко друго, а ако имаше вода, то наоколо имаше и хора. С тези тримата нямаше да му е лесно да се справи сам. Той помръдна нозе, готов за Танца, готов най-вероятно да загине.
— Не е — отвърна Гарам. Дори не беше забелязал помръдването на Родрик. — В града си имаме силен извор, а баща ми казва, че след като си заминете, сами ще можем да използваме кладенците, които сте изкопали. Но твоят дядо, изглежда, иска да разбере дали другите са потеглили, а те тръгнаха. — Той опря лакът отпред на седлото си. — Кажи ми, Родрик, те наистина ли са същият народ като вас?
— Те са Дженн Айил, а ние — Айил. Същите сме, но и не сме. Повече от това не мога да ти го обясня, Гарам. — И той самият всъщност не го разбираше.
— В коя посока тръгнаха? — попита Джеордам.
Родрик се поклони спокойно на праотеца си — беше чул тиха стъпка, звука на меки чизми и бе разбрал, че са на айилец. Градските хора обаче не бяха забелязали приближаването на Джеордам и дръпнаха изненадани юздите. Единствено нетрепналата ръка на Гарам възпря другите двама да насочат пиките си. Родрик и праотецът му зачакаха.
— На изток — каза Гарам, след като успокои коня си. — През Гръбнака на света. — Той посочи планинските върхари, забити в небето.
Родрик присви очи, но Джеордам попита спокойно:
— Какво лежи от другата страна?