— Краят на света, доколкото знам — отвърна Гарам. — Не съм сигурен дали има проход. — Поколеба се. — Тези Дженн водят със себе си Айез Седай. Десетки, както чух. Не ви ли безпокои да пътувате толкова близо до Айез Седай? Чувал съм, че някога светът бил по-различен, но те го унищожили.
Айез Седай много изнервяха Родрик, но сега лицето му остана невъзмутимо. Само четири бяха, а не десетки, но предостатъчно, за да го накарат да си спомня разказите как айилците някога се провалили пред Айез Седай, но как точно — никой не знаеше. Айез Седай трябваше да го знаят; те рядко бяха напускали фургоните на Дженн в годината след пристигането им, но когато го правеха, гледаха айилците с тъжни очи. Родрик не беше единственият, който се стараеше да ги отбягва.
— Ние пазим Дженн — каза Джеордам. — Те са тези, които пътуват с Айез Седай.
Гарам кимна, сякаш това уточнение го задоволи, а после отново се наведе и сниши глас.
— Баща ми има съветничка Айез Седай, макар че се старае да го крие от града. Тя казва, че трябва да напуснем тези хълмове и да се придвижим на изток. Казва, че сухите реки отново ще потекат и че до една от тях ние ще построим велик град. Много неща казва. Чух дори за плана на Айез Седай да построят град — намерили са дори огиери, които да им го издигнат. Огиери! — Той поклати глава, преминавайки от легендите към реалността. — Как мислите, дали не се канят отново да властват над света? Айез Седай? Според мен трябва да ги избием преди да могат отново да го унищожат.
— Всеки трябва да прави това, което сметне за най-добро. — Джеордам не издаде мислите си с гласа си. — Аз трябва да подготвя хората си да прекосим планините.
Тъмнокосият мъж се изправи на седлото, явно разочарован. Родрик заподозря, че се е надявал айилците да му помогнат в избиването на Айез Седай.
— Гръбнака на света — каза Гарам отривисто. — Има и друго име. Някои го наричат Драконова стена.
— Подходящо име — отзова се Джеордам.
Родрик се загледа към извисяващите се в далечината хребети. Подходящо име за Айил. Тяхното собствено, тайно име, неизричано пред никого, беше „Народ на Дракона“. Той самият не знаеше защо. Знаеше само, че не се изрича на глас, освен когато ти връчват копията. Какво ли се простираше отвъд тази Драконова стена? Поне щеше да има хора, с които да се сражават. Винаги имаше. В целия свят имаше само айилци, Дженн и врагове. Само това. Айилци, Дженн и врагове.
Ранд вдиша дълбоко и хрипливо, сякаш не беше вдишвал от часове. Цепещи очите пръстени светлина се свличаха на вълни от колоните около него. Думите все още отекваха в ума му. Айилци, Дженн и врагове — това беше светът. Със сигурност не бяха в Пустошта. Той бе видял — бе изживял — време преди айилците да дойдат в своята Триделна земя.
Оказа се още по-близо до Мурадин. Очите на айилеца се отместиха неспокойно — той като че ли му казваше да не прави следващата крачка.
Ранд пристъпи напред.
Приклекнал сред загърнатия в бяло склон, Джеордам, без да обръща внимание на студа, гледаше петимата души, пристъпващи тежко към него. Трима мъже с наметала и гугли и две жени в дебели дрехи, пристъпващи с мъка през снега. Според старите зимата трябваше отдавна да си е отишла, но пък те разправяха истории как сезоните се променяли и вече не били като преди. Твърдяха също така, че земята се тресяла и че планини се издигали и потъвали, разлюлени като водата в летен вир, когато хвърлиш в нея камък. Джеордам не вярваше на това. Беше осемнадесетгодишен, роден сред шатрите, и това беше единственият живот, който познаваше. Снегът, шатрите и задължението да пазиш.
Той свали булото си и бавно се изправи, снишавайки дългото си копие, за да не подплаши хората от фургона, но те въпреки това спряха отведнъж, зяпнали копието, лъка, преметнат на гърба му, и колчана на кръста му. Никой от тях не изглеждаше по-възрастен от него.
— От нас ли имате нужда, Дженн? — извика той.
— Нарече ни така, за да ни се подиграеш — извика му в отговор един висок остронос мъж. — Но е вярно. Ние сме единствените истински айилци. Вие предадохте Пътя.
— Това е лъжа! — сряза го Джеордам. — Аз меч никога не съм държал! — Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Не го бяха поставили тук, за да се ядосва заради един Дженн. — Вие сте изгубени, фургоните ви са ей там. — Той посочи на юг с копието си.
Една от жените постави ръка на рамото на остроносия и заговори тихо. Другите закимаха и най-накрая остроносият също кимна, макар и неохотно. Жената беше хубава, с жълти къдрици, измъкнали се изпод тъмния шал, с който си бе увила главата.
— Не сме изгубени — каза тя и изведнъж се взря в него, сякаш го виждаше за първи път, и още по-плътно притегли шала около раменете и главата си.