— Дърветата ли?
— Дърветата на живота. — След като той продължи да я гледа неразбиращо, тя поклати глава. — Три дръвчета, посадени в бурета. Грижат се за тях повече, отколкото дори за себе си. Когато намерят безопасно място, смятат да ги засадят там. Те казват, че тогава старите дни щели да се върнат. Те. Казах „те“. Много добре. Повече не съм Дженн. — Тя вдигна скъсеното копие. — Сега то е мъжът ми. — Изгледа го втренчено и попита: — Ако някой ти беше откраднал детето, би ли говорил за Пътя на листото и за страданието, което ни било изпратено, за да ни изпита? — Той поклати глава и тя каза: — И аз смятам, че не. От теб ще стане чудесен баща. Научи ме как да боравя с това копие.
Странна жена, но хубава. Той взе копието от ръцете й и започна да й показва, като измисляше движенията сам, докато го правеше. С тази скъсена дръжка копието беше бързо и подвижно.
Морин го гледаше със странната си усмивка, но копието го бе обладало.
— Видях лицето ти в съня — промълви тя, но той почти не я чу. С копие като това можеше да бъде по-бърз от човек с меч. С вътрешното си око можеше да види как айилците побеждават всички мъже с мечове по света. Никой нямаше да може да застане срещу тях. Никой.
Светлините проблясваха през стъклените колони и почти заслепяваха Ранд. Мурадин беше само на крачка-две пред него, взрян право пред себе си, оголил зъби в безмълвен рев. Колоните ги водеха назад, сред изгубената във времето история на Айил. Нозете на Ранд пристъпиха сами. Напред. И назад във времето.
Луин намести булото, засланящо го от прахта, пред лицето си и се загледа надолу към малкия бивак, където жарта на гаснещия огън все още светеше под желязното котле с храната. Вятърът довя до ноздрите му миризма на варено. Завити с одеяла хора бяха налягали около огъня. Коне не се виждаха. Съжали, че не си беше взел вода, но само на децата се разрешаваше да вземат вода. Смътно си спомняше времето, когато имаше повече вода, когато дните не бяха така горещи и прашни и когато вятърът не духаше непрекъснато. Нощта носеше малко облекчение, заменяйки бледото, свирепо червено слънце с хлад. Той се загърна още по-плътно в късото покривало, съшито от кожи на диви кози.
Приятелите му се дотътриха по-близо до него, също така загърнати. Подритваха камъчета и мърмореха и той си помисли, че ще разбудят хората долу. Не ги нахока — той самият не беше по-навикнал на всичко това от тях. Була против праха скриваха лицата им, но не му беше трудно да ги отличи. Лука, чиито рамене бяха по-широки, отколкото на всеки друг — той обичаше да им свива номера. Геаран, длъгнест като щърк, най-добрият бегач сред фургоните. Чарлин и Алиджа, приличащи си като отражения, ако се изключеше навикът на Чарлин да отмята глава, когато нещо го безпокоеше, както сега — сестра им Колине беше долу, в онзи бивак. И Майгран, сестрата на Луин.
Когато намериха момичешките торби за събиране на треви на земята, разкъсани като след съпротива, всички бяха готови да ги оплачат и да продължат, както бяха постъпвали много пъти преди. Дори праотецът на Луин. Ако Ейдан беше разбрал какво се канят да сторят петимата, щеше да ги спре. Единственото, което правеше Ейдан напоследък, бе да мърмори нещо за верността към Айез Седай, които Луин никога не беше виждал, и да се мъчи да опази Айил живи. Айил като народ, но не и всеки отделен айилец. Нито дори Майгран.
— Те са четирима — зашепна Луин. — Момичетата са от тази страна на огъня. Аз ще ги подхвана — тихичко — и ще ги измъкнем, докато мъжете спят.
Приятелите му се спогледаха и кимнаха. Би трябвало да съставят план преди това, но единственото, което бяха успели да измислят, беше да дойдат да вземат момичетата и как да се измъкнат от фургоните, без да ги забележат. Не беше сигурен, че ще успеят да проследят тези мъже, нито че ще ги намерят, преди да са стигнали селото, от което бяха дошли — грубо стъкмени колиби, от които айилците бяха прогонени с камъни и тояги. Ако крадците успееха да стигнат дотам, нищо не можеше да се направи.
— Ами ако се събудят? — попита Геаран.
— Няма да изоставим Колине — сряза го Чарлин. — Ще ги върнем, Геаран.
— Ще ги върнем — съгласи се Луин. Лука сръга Геаран в ребрата и той също кимна.
Да се прокраднат безшумно надолу в мрака не беше лесна задача. Под краката им пращяха изсъхнали клонки; камънаци и чакъл се свличаха по сухия склон пред тях. Колкото повече се стараеше Луин да се придвижва безшумно, толкова повече шум му се струваше, че вдига. Лука се набута сред някакъв трънак, който изпращя силно, но успя да се измъкне без охкане, само пъшкайки тежко. Чарлин се подхлъзна и се изпързаля половината път по склона. Но нищо в бивака не се помръдна.