Алиджа замълча, но Луин си помисли, че го презира под булото си против прах. Но въпреки всичко, когато най-сетне потеглиха в нощта, мечовете останаха край гаснещите въглени и угасналите мъже.
Дълъг беше пътят назад през мрака. Почти влачеха набързо стъкмената носилка с мъртвия Чарлин, а вятърът се завихряше и мяташе задавящи облаци прах в лицата им. Майгран се тътреше, взряна само напред, не знаеше къде е, нито кои са те. Колин изглеждаше по-ужасена дори от собствения си брат и подскачаше, щом някой я докоснеше. Не така си беше представял Луин завръщането им. В представите му момичетата щяха да се смеят, щастливи, че се връщат при фургоните; всички щяха да се смеят. И нямаше да носят безжизненото тяло на Чарлин. И нямаше да ги изгаря споменът за това, което бяха извършили.
Появиха се светлинките на огньовете, а после и самите фургони, в които мъжете щяха да се впрегнат рано призори. Никой не оставяше убежището на фургоните по тъмно, затова Луин се изненада, като видя трите забързани към тях човешки фигури. Бялата коса на Ейдан изпъкваше в нощта. Другите две бяха Нерин, майката на Колин, и Саралин, неговата и на Майгран. Предчувствайки нещо, Луин свали булото си.
Жените се затичаха към дъщерите си, прегърнаха ги да ги утешат и замърмориха тихо. Колин потъна в прегръдката на майка си и въздъхна. Майгран сякаш почти не разпозна Саралин, която заплака, видяла синините по лицето й.
Ейдан изгледа младежите навъсено и вечните бръчки на тревога набраздиха лицето му.
— В името на Светлината, какво е станало? Когато разбрахме, че и вас ви няма… — Гласът му заглъхна, щом видя носилката с тялото на Чарлин. — Какво се е случило? — отново попита той, сякаш се боеше от отговора.
Луин бавно отвори уста, но Майгран го изпревари.
— Те ги убиха. — Взираше се в нещо в далечината и гласът й беше чист, като на малко дете. — Лошите мъже ни нараниха. Те… Луин дойде и ги уби.
— Не трябва да говориш такива неща, детето ми — промълви успокояващо Саралин. — Ти… — Спря се, надникна в очите на дъщеря си, обърна се и се загледа несигурна в Луин. — Нали не… Истина ли е?
— Трябваше да го сторим — рече мрачно Алиджа. — Те се опитаха да ни убият. Те дори убиха Чарлин.
Ейдан отстъпи крачка назад.
— Вие сте… убили? Убили сте хора? А Съглашението? Ние не вредим на никого. На никого! Няма достатъчно оправдание за убийството на човешко същество. Няма!
— Те отвлякоха Майгран, праотче — каза Луин. — Отвлякоха Майгран и Колин и ги нараниха. Те…
— Това не е причина! — изрева Ейдан. Цял се тресеше от гняв. — Длъжни сме да приемаме това, което иде. Страданията ни се пращат, за да се изпита вярата ни. Ние приемаме и търпим! Вие не сте отстъпили от Пътя, вие го оставихте. Вие повече не сте Да-шайн. Покварени сте и не ще позволя айилците да бъдат покварени от вас. Оставете ни, странници! Убийци! Няма място за вас при фургоните на Айил. — Той им обърна гръб и закрачи обратно, сякаш повече не съществуваха. Саралин и Нерин закрачиха след него, повели дъщерите си.
— Мамо? — каза Луин и потръпна, когато тя се обърна през рамо и го изгледа със студени очи. — Мамо, моля те…
— Кой си ти, та се обръщаш така към мен? Скрий лицето си от мен, чужденецо. Имах син някога, с лице като твоето. Не ща да го виждам на убиец. — И тя поведе Майгран след другите.
— Аз все още съм айилец — извика Луин, но те повече не се обърнаха. Стори му се, че чу плача на Лука. Вятърът се усили, надигайки прах, и той забули лицето си. — Аз съм айилец!
Диво пробягващите светлини изгаряха очите на Ранд. Болката от загубата на Луин се впи в него и умът му яростно запулсира. Луин не беше носил оръжие. Той дори не знаеше как се използва оръжие. Убийството го ужасяваше. То беше лудост.
Вече почти се бе изравнил с Мурадин, но човекът не го виждаше. Мурадин бе разтворил широко устни, озъбен в ням вой. Пот се стичаше по лицето му и той трепереше, сякаш искаше да побегне.
Кракът на Ранд направи още една крачка. Напред. И назад.
Глава 26
Отдадените
Напред. И назад.
Ейдан лежеше в песъчливата яма, притиснал хлипащите дечица на мъртвия си син, заслонил очите им с парцаливото си палто. И по неговото лице се стичаха сълзи, но тихо. На пет и на шест, Майгран и Луин имаха право да плачат; Ейдан се изненада, че и на него му бяха останали сълзи.
Някои от фургоните горяха. Мъртвите лежаха там, където бяха паднали. Конете вече бяха отведени, освен онези, които бяха впрегнати в няколкото фургона, опразнени до дъно. Забеляза прибраните в сандъци неща, които Айез Седай бяха поверили на айилците, разхвърляни безразборно върху пръстта. Не за първи път бе виждал това, нито виждаше за първи път мъртви айилци, но този път не можеше да ги забележи. Мъжете с мечовете, с копията и лъковете, мъжете, извършили убийството, товареха празните фургони. С жени. Видя Реа, дъщеря си, която смеещите се убийци метнаха в един фургон при другите, наблъскани една до друга като животни. Последното от децата му. Елвин бе умряла от глад едва десетгодишна. Сорелле — на двадесет, от треска, която сънищата й бяха предрекли. Джарен, който се хвърли в една пропаст преди година, на деветнайсет, когато разбра, че може да прелива. Марийд, тази заран.