Дощя му се да изкрещи. Дощя му се да изскочи навън и да се втурне, да ги спре да не му отнемат последното му дете. Да ги спре някак. И ако изскочеше? Щяха да го убият и пак щяха да отведат Реа. Щяха да убият и децата.
Майгран се сгуши до него и впи ръчичките си, сякаш усетила, че може да я остави, а Луин се вкочани, сякаш искаше да го стисне по-здраво, но смяташе, че е твърде голям за това. Ейдан поглади косите им и притисна лицата им към гърдите си. Но продължи да гледа, докато фургоните не заскърцаха, подкарани от обкръжилите ги ездачи, след конете, които вече почти не се виждаха, към димящите планини, обрамчили хоризонта.
Едва тогава той се изправи и избута децата от себе си.
— Почакайте ме тук. Почакайте, докато се върна.
Притиснати едно до друго, те го загледаха с пребледнелите си личица, изцапани от сълзи, и закимаха неуверено.
Той излезе от рова и се приближи до едно от телата. Обърна го нежно. Сиедре изглеждаше така, сякаш беше заспала. Лицето й беше същото, както всяка заран, когато се събуждаше. Винаги се изненадваше, като видеше посивял кичур в червеникаво-златистата й коса; тя беше любовта му, животът му, и все си оставаше млада и нова за него. Помъчи се да не поглежда кръвта по роклята й и зейналата рана под гърдите й.
— Какво смяташ да правим сега, Ейдан? Това ни кажи! Какво?
Той отметна с длан косата от лицето на Сиедре — тя винаги обичаше да е спретната — и се изправи. Извърна се бавно срещу групата разгневени, изплашени мъже. Водачът им беше Сулдин — висок мъж с хлътнали очи. Беше пуснал косата си дълга, сякаш да скрие, че е айилец. Мнозина от мъжете го бяха сторили. Никакво значение нямаше това за последните им нападатели, нито за досегашните.
— Смятам да заровим мъртвите и да продължим, Сулдин. — Очите му се върнаха на Сиедре. — Какво друго остава?
— Да продължим ли, Ейдан? Как можем да продължим? Коне няма. Вода почти няма, нито храна. Едничкото, което ни остана, са фургони, пълни с неща, за които Айез Седай никога няма да дойдат. Какво са те, Ейдан? Какво са те, че да трябва да отдаваме живота си, за да ги мъкнем през света, и да се боим да ги докоснем дори? Не можем да продължим както досега!
— Можем! — извика Ейдан. — И ще го сторим! Крака имаме! Гърбове имаме. Ако трябва, ще влачим фургоните. Но ще останем верни на дълга си! — Изненада се, като видя размахания си юмрук. Юмрук. Ръката му затрепера, той я отпусна и я свали до хълбока си.
— Не, Ейдан — възрази Сулвин. — От нас се чака да намерим безопасно място и някои от нас са решени да го сторят. Праотецът ми разказваше неща, които съм слушал като момче, разкази за времето, когато сме живели на място безопасно и хората идвали да ни слушат как пеем. Решени сме да намерим място, където да сме в сигурност и пак да запеем.
— Да запеете? — присмя се Ейдан. — И аз съм слушал ония древни истории, че айилското пеене било нещо дивно, но онези древни песни вие ги знаете не повече от мен. Отишли са си песните и старите времена са си отишли. Няма да се отречем от дълга си към Айез Седай, за да гоним нещо, което си е отишло завинаги.
— Някои ще го подгонят, Ейдан. — Останалите зад Сулвин закимаха. — Решили сме да намерим това безопасно място. И песните също. Ще ги намерим!
Трясък накара Ейдан рязко да извърне глава. Други от следовниците на Сулвин разтоварваха един от фургоните и един голям плосък сандък беше паднал. Беше се счупил наполовина и от него се показваше нещо подобно на лъскава рамка на врата от тъмночервен мрамор. Други от фургоните също се разтоварваха от още приятели на Сулвин. Почти четвърт от хората, които виждаше, се трудеха усилно да опразнят фургоните от всичко с изключение на вода и храна.
— Не се опитвай да ни спреш — предупреди го Сулвин.
Ейдан отново отпусна юмрука си.