— Имате калеми от кхора? — попита един от огиерите. Дебелите му пръсти нежно погалиха триделните листи на двата стръка в качетата, привързани отстрана на един от фургоните.
— Малко — отвърна рязко Джонай. — Умират, но преди това старите запазват нови филизи. — Нямаше време за дървета. За хора трябваше да се грижи. — Много ли е зле на север?
— Зле е — отвърна една огиерка. — Погиналите земи са се разраснали на юг, има мърдраали и тролоци.
— Мислех, че те са погинали. — Значи не на север. На север не можеха да обърнат. А на юг? Морето на Джерен се намираше на десет дни южно. Дали все още? Уморен беше. Много уморен.
— Вие от изток ли сте дошли? — попита друг огиер, отопи купата си с къшей хляб и го лапна. — Как е на юг?
— Лошо — отвърна Джонай. — Може би не толкова лошо за вас обаче. Преди десет — не, преди дванайсет дни, някакви хора ни взеха една трета от конете, докато успеем да им избягаме. Наложи се да изоставим няколко фургона. — Това го мъчеше. Изоставени фургони, с онова, което беше в тях. Нещата, които Айез Седай бяха поверили на Айил — изоставени. Това, че не се случваше за първи път, само правеше работата още по-лоша. — Почти всички, които срещаме, ни отнемат разни неща. Но може би с огиери няма да се държат така.
— Може би — рече една от огиерките, сякаш самата тя не вярваше много. Джонай не беше сигурен дали и той сам си вярва. Времената бяха лоши и безопасно място нямаше. — Да знаете наоколо да има някой стеддинг?
Джонай я зяпна.
— Не. Не знам. Но вие сигурно ще намерите стеддинг.
— Толкова много тичахме. Толкова дълго — избоботи един от скупчилите се огиери, а другият добави, бръмчейки с пълна уста: — Земята много се е променила.
— Струва ми се, че скоро трябва да намерим стеддинг, иначе ще умрем — изпъшка първата огиерка. — Усещам някакъв… копнеж… в костите си. Трябва да намерим стеддинг. Трябва.
— Не мога да ви помогна — отрони тъжно Джонай. Усети, че гърдите му са се сковали. Земята се бе променила неузнаваемо и все още се променяше, тъй че равнината, през която бяха пътували миналата година, сега можеше вече да е планина. Погиналите земи се разрастваха. Мърдраали и тролоци все още живееха на воля. Хората крадяха, хора с лица на зверове, хора, които не познаваха Да-шайн, нито пък знаеха за тях. Едва можа да си поеме дъх. Огиерите — изгубени. Айилците — изгубени. Всичко — изгубено. Сковаността премина в болка и коленете му се подгънаха, той се преви и се хвана за гърдите. Някакъв юмрук беше обхванал сърцето му и го стискаше.
Ейдан коленичи разтревожен до него.
— Тате, какво ти е? Какво става? Какво да направя за теб?
Джонай успя да сграбчи оръфаната яка на палтото на сина си и придърпа лицето му към себе си.
— Отведи… хората… на юг. — Налагаше се да изтласква със сила думите си, между спазми, които сякаш разкъсваха сърцето му.
— Тате, ти си този, който…
— Слушай. Слушай! Отведи ги… на юг. Отведи… айилците… на безопасно. Запази… Договора. Пазете… онова, което… Айез Седай… ни дадоха… докато… се върнат за него. Пътят… на… листото. Трябва да… — Беше се опитал. Солинда Седай трябваше да го е разбрала. Беше се опитал. Алнора.
Алнора. Името заглъхна, болката в гърдите на Ранд се приглуши. Безсмислица. Беше безсмислица. Как бе възможно тези хора да са айилци?
Колоните пулсираха ослепително. Въздухът се размърда и се завихри.
Устата на Мурадин се отвори широко в усилие да изкрещи. Пръстите на айилеца задраха в булото, задраха лицето му, оставяйки дълбоки, кървави дири.
Напред.
Джонай бързаше по празните улици. Бързаше и се мъчеше да не поглежда зданията и мъртвите дървета кхора. Всичко бе мъртво. Добре поне че отдавна изоставените джо-колки бяха издърпани. Последни трусове все още караха земята под нозете му да тръпне. Носеше работните си дрехи, своите кадин-сор, разбира се, макар че работата, която му бяха възложили, не бе това, за което беше обучен. Беше на шестдесет и три, в разцвета на жизнените си сили, все още не достатъчно стар, за да побелее, но сега се чувстваше като изтощен старец.
Никой не го спря да го разпита пред входа на Залата на слугите; никой нямаше и пред огромните колони на портала. Вътре сновяха множество хора, понесли на ръце вързопи с документи или кутии. Всички се озъртаха тревожно, но него никой не го погледна. От всички лъхаше паника и тя нарастваше в кратките промеждутъци, в които земята се разтърсваше отново. Отчаян, той прекоси просторното преддверие и се затича по широките стълби. Кал беше оцапала сребристобелия камък. Никой не можеше да си губи времето в чистене. Сигурно никой не го и интересуваше.