— Както кажете, Айез Седай.
— А с Кумин какво стана, Джонай? Успокои ли се?
Не виждаше друг начин освен да й каже, макар по-скоро да бе готов да си прехапе езика.
— Баща ми се е скрил някъде из града. Той се опита да ни уговаря за… съпротива. Не искаше и да чуе, Айез Седай. Изобщо не искаше и да чуе. Намерил е отнякъде шокова пика, Айез Седай, и… — Не можа да продължи. Очакваше, че тя ще се разгневи, но очите й блеснаха, пълни със сълзи.
— Пазете Договора, Джонай. Ако Да-шайн загубят всичко останало, гледай поне да запазят Пътя на листото. Обещай ми го.
— Разбира се, Айез Седай — каза той поразен. Договорът беше Айил, и айилците бяха Договора. Да изоставят Пътя означаваше да се отрекат от това, което са. Кумин беше отклонение. Държал се странно още като момче, казваха, съвсем не като Айил, въпреки че никой не знаеше защо.
— Е, тръгвай, Джонай. Искам утре да сте далече от Паарен Дисен. И помни: движете се непрестанно. Пази Айил.
Той се поклони и тя отново се върна при спорещите.
— Можем ли да разчитаме на Кодам и следовниците му, Солинда?
— Длъжни сме, Оселле. Те са млади и неопитни, но почти не са се докоснали до покварата и… И нямаме друг избор.
— Тогава ще направим каквото трябва. Мечът ще трябва да почака. Сомешта, имаме задача за последните ним, стига да я поемете. Твърде много поискахме от вас, но сега ни се налага да поискаме още.
Нимът се изправи и главата му се отри в тавана. Джонай се заизмъква с ниски поклони. Погълнати от плановете си, те не го погледнаха, но той въпреки всичко им отдаде последна чест. Не мислеше, че ще ги види повече.
Излезе на бегом от Залата на слугите и тича по целия път през града до мястото, където го чакаше голямото сборище. Хиляди фургони в редици по десет, простиращи се на близо две левги, фургони, натоварени с храна и каци с вода, фургони, натоварени с опаковани в сандъци неща, които Айез Седай бяха предоставили на айилците да ги пазят, ангреали, ша-ангреали и тер-ангреали, всякакви неща, които трябваше да бъдат пазени от ръцете на мъже, които полудяваха, владеейки Единствената сила. По други начини се пренасяха те някога, в джо-колки и скокачи, в бръмколети и огромни шокрили. А сега събрани с усилия коне и фургони трябваше да свършат работа. Сред фургоните стояха хора, достатъчни, за да заселят един голям град, но може би единствените останали в света живи айилци.
Стотина от тях пристъпиха да го посрещнат — мъже и жени, представители, настояващи да чуят дали Айез Седай са разрешили някои от тях да останат.
— Не — отвърна им той. Някои се навъсиха недоволно и той добави: — Длъжни сме да се подчиним. Ние сме Да-шайн Айил и се подчиняваме на Айез Седай.
Те бавно се разпръснаха по фургоните си. Стори му се, че някои споменават името на Кумин, но не можеше да си позволи това да го тревожи. Забърза се към своя фургон в центъра на една от най-предните редици. Конете потропваха нервно по земята, все още раздирана от трусове.
Синовете му вече бяха заели местата си — Виллим, петнадесетгодишен, стиснал юздите, и Ейдан, десетгодишен, до него, и двамата ухилени от нервна възбуда. Малката Есоле лежеше и си играеше с кукла върху покривалото, овързало имуществото им — и по-важното, вещите, които бяха поели да пазят от Айез Седай. Нямаше място за возене освен за децата и най-старите. Зад капрата на фургона стояха дузина качета с пуснали коренчета калеми на кхора, за да бъдат посадени там, където намереха място сигурно. Глупави неща за возене, но във всеки от фургоните имаше по няколко. Нещо от отдавна отминало време; символ на по-добри времена, които щяха да дойдат. А хората имаха нужда от надежда и от символи.
Алнора го чакаше край впряга, черната й коса се сипеше по раменете й също както първия път, когато я беше срещнал като момиче. Но сега грижата бе набръчкала кожата около очите й.
Той понечи да й се усмихне, скривайки безпокойството в сърцето си.
— Всичко ще бъде добре, жено на сърцето ми. — Тя не му отвърна нищо и той добави: — Сънува ли?
— Скоро не съм — промърмори тя. — Ех, всичко ще е добре, всичко ще е добре, всичко ще се оправи. — Усмихна се и докосна бузата му. — С теб знам, че ще е тъй, мъжо на сърцето ми.
Джонай размаха ръце над главата си и сигналът се понесе на вълна през редиците. Фургоните бавно потеглиха, и с тях айилците, напускащи Паарен Дисен.
Ранд поклати глава. Твърде много. Спомени, които се сриваха като лавина. Въздухът сякаш се бе изпълнил с мълнии. Вятърът вихреше зърнест прах в побеснели в див танц вихрушки. Мурадин дращеше с нокти дълбоки бразди по лицето си; вече дереше и очите си. Напред.