Кумин коленичи в синора на разораната нива. Беше с работното си облекло, кафяво-сиво палто и гащи, и меки чизми с гайтани, също като другите до него на полето. По десет мъже от Да-шайн Айил, на две протегнати ръце един от друг, и после по един огиер — и все така. Виждаше следващия блок, пак така обграден от хора, отвъд войниците с техните шокови пики, седнали върху джо-колките. Над главите им кръжеше патрулен бръмколет, като оса с мъртвешки черен цвят, с двама души в него. Беше шестнадесетгодишен, а жените бяха решили, че гласът му вече е достатъчно дълбок, за да се присъедини към изпяването на посева.
Войниците го омайваха — мъже, както и огиери. Както би го омаяла някоя пъстрокожа отровна змия. Те убиваха. Праотецът на неговия баща, Чарн, твърдеше, че някога нямало войници, но Кумин не вярваше на това. Ако е нямало войници, кой тогава ще е могъл да възпира Нощните ездачи и тролоците да не дойдат и избият всички? Разбира се, Чарн твърдеше, че по онова време и Нощни ездачи нямало, нито тролоци. Нито Отстъпници и всякаква изкована от Сянката гад. Много истории имаше той за разказване, за които твърдеше, че са от времето преди войниците. Нощните ездачи и тролоците, когато Тъмния властелин на гроба бил окован далече някъде и никой не знаел нито името му, нито думата „война“. Кумин не можеше да си представи такъв свят; войната вече беше нещо старо, когато той се бе родил.
Харесваха му разказите на Чарн, макар да не можеше да се насили да им повярва, въпреки че някои от тях печелеха на стареца само намръщени погледи и укори. Като онзи, в който твърдеше, че някога е служел на една от Отстъпниците. И то не на кого да е, а на самата Ланфеар. Все едно да каже, че е служил на Ишамаел. Като бе започнал да си съчинява разни истории, поне да беше казал, че е служил на Луз Терин, самия велик предводител. Разбира се, всички щяха да го питат защо сега не служи на Дракона, но и това щеше да е по-добро от положението, до което се беше докарал. Никак не му харесваше на Кумин начинът, по който гражданите поглеждаха Чарн, когато започваше да твърди, че Ланфеар невинаги е била зла.
Разбъркване в края на полето му подсказа, че насам иде един от нимите. Огромното тяло, на което най-високият огиер стигаше едва до гърдите, пристъпи върху рохкавата посята земя и на Кумин не му беше нужно да види, за да разбере, че оставя след себе си стъпки, пълни с поникнали кълнове. Беше Сомешта, обкръжен от облаци пеперуди — бели, жълти и сини. Говореше се, че сега всяка нива щяла да си има свой ним.
Кумин се замисли дали не може да попита Сомешта за историите на Чарн. Беше говорил веднъж с него, а Сомешта беше достатъчно стар, за да знае дали Чарн говори истината; нимите бяха по-стари от всички. Някои дори твърдяха, че нимите никога не умирали, поне докато са живи растенията. Но моментът не беше подходящ да се двоуми дали да разпитва един ним.
Както бе редно, започнаха огиерите. Изправени, те запяха с басовото си боботене, сякаш пееха земните недра. След тях се надигна хорът на айилците и мъжките гласове се извисиха над огиерската песен, като и най-дебелият човешки глас кънтеше пискливо в сравнение с огиерските. И въпреки това песните им се вплетоха една в друга, а Сомешта пое нишките им и ги вплете в танца си, понасяйки се през полето в плавни стъпки, разперил ръце встрани, а пеперудите кръжаха около него и кацаха по дългите му изпънати пръсти.
Кумин вече чуваше как посевът запява из околните нивя, чу пляскането на женските ръце, за да окуражат мъжете, и техният ритъм запулсира като сърце на нечий нов живот, ала това усещане бе някак далечно. Погълна го песента, която Сомешта втъкаваше в почвата и около семената. Не бяха вече прости семена. Кълнове царевина покриха нивата, по-високи там, където беше стъпило ходилото на носещия се в танц ним. Никаква пораза нямаше да докосне тези стръкове, нито насекомо щеше да ги изяде; изпети семена, те щяха да порастат два пъти по-високи от човешки ръст и да напълнят градските хамбари. Ето, за това бе роден той, заради тази песен и заради други песни на семената. Не съжаляваше, че Айез Седай го бяха върнали десетгодишен, казвайки, че му липсва искрата. Да го бяха обучили за Айез Седай сигурно щеше да е дивно, но едва ли толкова, колкото миговете като този.
Песента бавно заглъхна — гласовете на айилците я доведоха до финала. Сомешта изтанцува още няколко стъпки, след като и последните гласове замряха и песента сякаш увисна във въздуха, после спря и всичко свърши.
Кумин с изненада забеляза, че градските зяпачи са си отишли, но не му остана време да се чуди къде и защо. Към тях идеха жените, засмени, за да поздравят мъжете. Сега и той бе един от мъжете, вече не момче, макар жените да го целуваха една след друга по устните и да посягаха да разрошат късата му червеникава коса.