В този момент забеляза един от войниците — стоеше само на няколко крачки и ги гледаше. Беше оставил някъде шоковата си пика и ветрилообразния си плащ, но все още беше с шлема си, подобен на глава на някое чудовищно насекомо, чиито челюсти прикриваха лицето му, въпреки че шоквизьорът му беше вдигнат. Сякаш усетил, че изпъква някак неуместно сред тях с този шлем, войникът си го смъкна и разкри лице на млад тъмнокож младеж, не повече от четири-пет години по-голям от Кумин. Немигащите кафяви очи срещнаха погледа на Кумин и го накараха да потръпне. Младежът бе само четири-пет години по-голям от него, но тези очи… Войникът сигурно беше избран за обучението си също като него, на около десет години. Кумин бе благодарен, че на айилците такъв избор беше спестен.
Един от огиерите, Томада, се приближи към тях. Туфестите му уши бяха щръкнали в тревожно любопитство.
— Вести някакви ли има, ратниче? Забелязах някаква възбуда сред джо-колките, докато пеехме.
Войникът се поколеба.
— Предполагам, че мога да ви го кажа, макар да не е потвърдено. Получихме съобщение, че Луз Терин е повел днес призори Етаирите на удар в Шайол Гул. Нещо обърква връзките, но според доклада Големия досадник е окован и запечатан с повечето Отстъпници от другата страна. Може би всички.
— Значи се свърши — пое си дъх Томада. — Най-после свърши, слава на Светлината.
— Да. — Войникът се огледа, сякаш разсеял се за миг. — Аз… предполагам, че се е свършило. Предполагам… — Изглеждаше някак притеснен. — Народът няма търпение да започне веселбите. Ако новината се потвърди, празниците може да продължат с дни. Чудя се дали… Не, едва ли ще приемат войниците да празнуват с тях. А вие?
— Довечера, може би — каза Томада. — Но трябва да посетим още три града, преди да ни свърши обиколката.
— Разбира се. Още работа имате. Дума да няма. — Войникът отново се огледа. — Но все още има тролоци. Дори да са се махнали Отстъпниците, все още има тролоци. И Ездачи на нощта. — Той унило пое към джоколките.
Томада, разбира се, изобщо не изглеждаше възбуден, но Кумин беше не по-малко изумен от войника. Войната е свършила? Как ли щеше да изглежда светът без война? Отноао си помисли, че ще трябва да поговори с Чарн.
Още преди да е стигнал до града, до слуха му достигнаха звуци на веселба — смехове и песни. Камбаните на кулата на градския съвет биеха ликуващо. Градските хора танцуваха по улиците — мъже, жени и деца. Кумин се запровира през гъстото множество и затърси с очи. Чарн бе предпочел да остане в един от хановете, в които отсядаха айилците, вместо да дойде на пеенето — дори Айез Седай не можеха да направят кой знае колко за болките в старите му колене, — но сигурно за такова нещо щеше да излезе навън.
Изведнъж нещо го удари по устата и краката му се подкосиха; още преди да е осъзнал, че е паднал, вече се изправяше на колене. Нечия ръка пак се вдигаше, окървавена. Той вдигна очи и видя лицето на разгневения градски мъж, надвесил се над него и размахал юмрук.
— Защо го направи? — попита той. Градският човек се изплю в лицето му.
— Отстъпниците са мъртви. Мъртви, чу ли ме? Ланфеар няма да ви защити повече. Ще изкореним всички ви, които служехте на Отстъпниците и се преструвахте, че сте на нашата страна, ще се разправим с всички вас така, както се разправихме с побъркания старец.
Една жена задърпа мъжа за мишницата.
— Хайде дръпни се, Тома. Дръпни се и си дръж глупавия език! Да не искаш огиерите да те подгонят? — Мъжът изведнъж се угрижи и се остави жената да го изтегли навътре в тълпата.
Кумин се изправи с мъка и се затича, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по брадичката му.
Ханът беше празен и утихнал. Дори ханджията го нямаше, нито готвачката или прислугата. Кумин се затича из сградата.
— Чарн? Чарн? Чарн!
Сигурно беше навън, отзад. Чарн обичаше да посяда под дръвчетата с ябълки-горчивки зад хана и да разказва историите от младините си.
Кумин профуча през задната врата, спъна се и падна по лице. Кракът му бе закачил някаква празна чизма. Червена — също като онези, които Чарн носеше, откакто вече не се включваше в пеенето. Нещо накара Кумин да вдигне глава нагоре.
Белокосото тяло на Чарн висеше от въжето, преметнато през една издадена греда. Единият му крак бе изритал чизмата и се люшкаше бос, а пръстите на едната му ръка бяха стиснали клупа на врата му — беше се опитвал да го охлаби.