Още с първата огнена храчка Чарн се понесе тичешком към Коллам Даан, макар да разбираше, че е късно. Беше се заклел да служи на Айез Седай, а бе закъснял. Тичаше, а по лицето му се стичаха сълзи.
Примигвайки, за да разсее искрите, замрежили взора му, Ранд стисна лицето си в шепи. Образът все още се носеше в главата му, онази огромна сфера, пламнала в чернота, разпадаща се, падаща. „Нима наистина видях дупката, пробита в затвора на Тъмния? Нима беше това?“ Застана на ръба на гората от стъклени колони, взирайки се в Авендесора. „Дървото кхора. Един град е пустош без кхора. А сега е останало само едно.“ Колоните искряха под синкавото сияние, сипещо се от купола мъгла горе, но за пореден път светлината приличаше само на ярки отражения. Нямаше и следа от Мурадин — айилецът не бе успял да излезе от стъклената гора. И сигурно никога нямаше да излезе.
Изведнъж нещо сред клоните на Дървото на живота прикова очите му. Тяло. Леко се полюшваше. Мъжко тяло, увиснало под кол, окачен на два клона, на въже, затегнато на врата му.
С безсловесен рев Ранд се понесе към дървото, драпайки с ръце и ум към сайдин, и свирепият меч изникна в ръцете му, докато се мяташе в скок, за да среже въжето. Двамата с Мат тупнаха едновременно върху прашните бели плочи на настилката. Колът се измъкна и издрънча до тях — не беше кол, а странно черно копие с къс меч на мястото на острието, леко извит и заточен от едната страна. На Ранд му беше все едно, дори от злато да бе този меч, или от куендияр със сапфири и капки жив огън по него.
Той пусна меча и Силата да угаснат, развърза въжето от врата на Мат и притисна ухо до гръдта на приятеля си. Нищо. Отчаяно разкъса яката на палтото и ризата му, откъсна и кожената връв със сребърния медальон на гърдите му. Хвърли медальона настрани и отново се вслуша. Пулс нямаше. Мъртъв. „Не! Щеше да е жив, ако не бях се съгласил да ме последва тук. Не мога да го оставя да умре!“
Стовари с всичка сила юмрука си върху гърдите на Мат, вслуша се. Нищо. Отново го удари, като с чук, вслуша се. Да. Ето. Съвсем леко тупване на сърцето. Имаше го. Съвсем слабо. Забавящо се. Но Мат все още беше жив въпреки дебелата пурпурна подутина около шията му. Все още можеше да бъде съживен.
Ранд напълни дробовете си с въздух, наведе се и с всички сили го издиша в устата на Мат. Отново. И пак. Можеше да опита и да прелее — сигурно щеше да успее да направи нещо и по този начин. Но споменът за онова момиче в Камъка го спря. Искаше Мат да оживее. Да оживее, а не да се превърне в кукла, движена от Силата. Веднъж в Емондово поле беше видял как майстор Люхан бе съживил едно момче, намерено да се носи безжизнено по повърхността на Виноструй. Затова продължи да вдишва и да натиска, да вдишва и да натиска, и да се моли.
Изведнъж Мат се загърчи и започна да кашля, после седна и стисна гърлото си с две ръце, мъчейки се болезнено да вдиша сам. Ранд коленичи до него.
Мат докосна с ръка въжето и потръпна.
— Тези проклети… пръчи… синове — изломоти той дрезгаво. — Те… опитаха се да ме убият.
— Кой? — попита Ранд и се огледа загрижено. Полудовършените дворци около прашния изоставен площад се взряха в него. Руйдийн със сигурност беше напълно безлюден, с изключение на тях двамата. Освен ако Мурадин все още не беше жив и не се спотайваше някъде.
— Оная пасмина… от другата страна… на онзи… изкривен вход. — Мат с мъка преглътна. — И тук има един такъв, Ранд. — Гласът му още звучеше хрипливо, като на човек, чието гърло е стиснато.
— Успял си да минеш през него? Отговориха ли на въпросите ти? — Това можеше да се окаже от полза. Той самият имаше отчаяна нужда от повече отговори. Имаше нужда да задава хиляди и хиляди въпроси. А твърде малко бяха отговорите.
— Никакви отговори — отвърна хрипливо Мат. — Мамят. И се опитаха да ме убият. — Той вдигна медальона — сребърна лисича глава, която почти изпълни дланта му, и след миг го напъха в джоба си с гримаса. — Поне им измъкнах нещо.
Придърпа странното копие към себе си и пръстите му пробягаха по черната дръжка. По дължината й минаваше ред странно, наклонено писмо, обкръжено от двойка птици, врязани от метал, по-черен от дървото. Гарвани. Други такива две птици бяха врязани върху острието. С груб, хриплив смях Мат се изправи, опирайки се на копието, и върхът-меч почти се изравни с главата му. Не си направи труд да оправи ризата си и да се закопчава.
— И това ще го запазя. Шегички си правят, но ще го запазя.
— Шегички ли?
Мат кимна.
— Виж какво пише.
„Тъй спогодбата ни е записана; така е сключен договорът. Мисълта е стрелата на времето, паметта не заглъхва никога. Каквото бе поискано, се даде. Платена е цената.“