— Хубава шегичка, нали. Гръклянчетата ще им срежа с тази тяхна шегичка, само да ми паднат. Ще им дам аз на тях „мисъл и памет“. — Той присви очи от болка и приглади косата си. — Светлина, ама колко ме боли главата! Върти се, сякаш е пълна с хиляда сънища, и всеки боде като игла. Смяташ ли, че Моарейн ще направи нещо по въпроса, ако я помоля?
— Сигурен съм, че ще направи — отвърна умислено Ранд. Мат сигурно наистина го болеше много, за да е готов да прибегне до помощта на Айез Седай. Той отново погледна тъмната дръжка на копието. По-голямата част от надписа беше скрита под ръката на Мат, но не целият. Каквото и да беше това, той нямаше никаква представа какво означава. А откъде знаеше Мат? Празните прозорци на Руйдийн се взираха в него подигравателно. „Все още крием много тайни — сякаш му казваха те. — Повече, отколкото знаеш ти. И по-лоши.“ — Хайде да се връщаме вече. Мат. Дори и да се наложи да прекосим тази долина посред нощ, хич не ме интересува. Както каза ти, поне ще захладнее. Не искам да оставаме повече тук.
— Лично аз нямам нищо против — каза Мат и се разкашля. — Стига да можем отново да пийнем от онзи шадраван.
Ранд бавно закрачи до Мат, който залиташе, опирайки се на копието като на тояга. Спря се да погледне двете статуетки на мъж и жена, държащи кристални сфери, но ги подмина. Още не. Дано още дълго не му се наложеше.
Недовършените дворци, надвиснали от двете страни на улицата, придобиха заплашителен вид с назъбените си върхове — като зъбери на крепости. Ранд прегърна сайдин, макар да не виждаше някаква явна заплаха. За виждане — не я виждаше, но я усещаше, като че ли нечии очи убийствено се впиваха в гърба му. Руйдийн се простираше, мирен и празен, без никакви сенки сред синкавото сияние на мъгливия купол. Прахът по улиците започна да се вихри от вятъра… Вятър? Вятър нямаше.
— О, да ме изгори дано — промърмори Мат. — Струва ми се, че сме в беда, Ранд. Така ми се пада, като се мотая около теб. Все ме въвличаш в разни неприятности.
Вихрушките се усилиха и започнаха да се сливат в нещо като… като какво?
— Можеш ли да ходиш по-бързо? — попита Ранд.
— Да ходя ли? Кръв и пепел, и да тичам мога. — Килнал копието пред гърдите си, Мат се впусна в бесен бяг, за да потвърди думите си.
Тичайки до него, Ранд отново извади меча си от светлина, без да е сигурен за какво може да му послужи срещу потръпващите облаци прах, без да е сигурен дали изобщо има нужда от него. Та това беше само прах. „Не, не е, проклетията му. Трябва да е някой от онези мехури. Злото на Тъмния, понесло се през вътъка на Шарката, търсещо проклетите тавирен. Знам, че е това.“
Прахът се завихри и затръпна, все по-плътен и по-плътен. Изведнъж, точно пред тях, от басейна на пресъхнал фонтан се надигна плътно туловище, като силует на огромен мъж, тъмен и безлик, с пръсти, увенчани с остри нокти. Туловището безшумно скочи към тях.
Ранд реагира инстинктивно — „Луната, вдигаща се над водата“ — и острието на Силата се вряза в тъмната фигура. Само едно примигване на клепачите — и тя се превърна в плътен облак прах, който се разсипа по настилката.
Други заеха мястото й — черни, безлики силуети, стичащи се от всички страни, без да си приличат, но до един — с протягащи се, драпащи във въздуха остри нокти. Ранд затанцува сред тях, мечът се завъртя във въздуха в сложни плетеници, оставящи след себе си реещи се в сумрачната светлина прашинки. Мат използваше копието си като бойна тояга, то се въртеше в ръцете му почти невидимо, но острието му се врязваше в целта, сякаш цял живот бе боравил с него. Тварите гинеха — или поне се превръщаха в прах, — но бяха много и много, и все по-бързи. Кръв потече по лицето на Ранд, старата рана на хълбока му пламна, готова отново да зейне. Червенина обля и лицето на Мат, и гърдите му. Твърде много бяха, и много бързи.
„Не правиш и една десета от онова, на което вече си способен.“ Това му беше казала Ланфеар. Той се изсмя. Да се научи от един от Отстъпниците? Можеше да го направи, макар и не по начина, по който тя очакваше. Да, можеше. Преля, заплете нишки от Силата и запокити смерчове в средата на всеки от черните силуети. И те се взривиха сред облаци прах, които го задавиха и го накараха да се закашля. Докъдето стигаше погледът му, прах се стелеше из въздуха.
Кашляйки и дишайки тежко. Мат се подпря на копието с тъмната дръжка.
— Ти ли го направи това? — изхъхри той и избърса от очите си кръв и пот. — Щом си могъл, защо не го направи от самото начало, да му се не види?
Ранд отново се разсмя. „Защото не бях си го помислил. Защото не го знаех преди да си го помисля.“ Но устата му остана замръзнала. Прахта, която се слягаше по настилката, отново започна да се надига на вълни.