— Бягай — викна той. — Трябва да се измъкнем оттук. Тичай!
Един до друг се понесоха през мъглата — сечаха наляво и надясно всеки облак, който им се стореше, че се сгъстява, ритаха вълните прах, правеха всичко, за да им попречат да се уплътнят. Разпръснатият прах потръпваше и бързо се сгъстяваше — вече още преди да е достигнал земята. Продължиха да тичат сред мъглата и през нея, профучаха и се озоваха отвън под утринното небе.
Ранд се извърна, готов да метне мълния или плам — каквото и да е. Нищо не изскочи от мъглата след тях. Може би мъглата бе преграда за онези тъмни туловища. Може би… Той не знаеше. Не го и интересуваше, щом като нещата вече не ги гонеха.
— Да ме изгори дано — изломоти дрезгаво Мат. — Цяла нощ сме престояли вътре. Вече е почти призори. Не мислех, че е минало толкова време.
Ранд погледна небето. Слънцето тъкмо се издигаше над планинските ридове и болезнено яркият му нимб очертаваше проядените зъбери. Дълги сенки покриваха коритото на долината. „Той ще дойде от Руйдийн призори и ще ви обвърже с връзки, които не ще можете да скъсате. Ще ви върне обратно и ще ви унищожи.“
— Да се връщаме в планината — промълви той тихо. — Чакат ни.
„Чакат ме.“
Глава 27
В пътищата
Мракът на Пътищата сви светлика на фенера до малка локвичка с резки ръбове около Перин и Гаул. Скърцането на седлото и потропването на копитата по камъка като че ли не стигаха по-далече от кръга светлина. Във въздуха нямаше никаква миризма. Нищо. Айилецът крачеше леко до Стъпко и поглеждаше към смътното сияние на фенера от групата с Лоиал пред тях. Перин упорито отказваше да я нарече „групата на Файле“. Пътищата, изглежда, не притесняваха особено Гаул, въпреки знанието за злото, съдържащо се в тях. Самият Перин не преставаше да се ослушва, както правеше почти от два дни, или по-скоро от онова, което можеше да мине за дни в това лишено от светлина място. Ушите му първи щяха да засекат звука, означаващ гибел за всички тях, ако не и по-лошо — шума на надигащ се вятър там, където вятър никога не духаше. Не на кой да е вятър, а на Мачин Шин, Черния вятър, поглъщащ души. Не можеше да си наложи да не мисли, че пътуването из Пътищата си е чисто безразсъдство, но щом нуждата те призовава, можеш да се хвърлиш и в най-голямото безразсъдство.
Бледата светлина пред тях спря и той дръпна юздите насред нещо като древен каменен мост, издигащ се в дъга сред пълна чернилка. Древен беше — каменните парапети бяха разнебитени, плитки ровини бяха прояли каменното платно. Най-вероятно бе устоял над три хиляди години, но вече изглеждаше готов всеки миг да рухне. Дори може би точно сега.
Товарният кон се блъсна в Стъпко, животните изцвилиха и завъртяха тревожно очи към обкръжаващия ги мрак. Перин си даваше сметка как се чувстват конете. Малко повечко хора за компания можеха да олекотят отчасти бремето на безкрайната нощ. Въпреки това той нямаше да се приближи повече до фенерите напред, дори и сам да беше. Нямаше да го направи и да рискува да повтори онова, което се бе случило вече на онзи, първия Остров, точно след като влязоха през Портала при Тийр. Той раздразнено почеса рунтавата си брада. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но не и…
Фенерът заподскача, когато той слезе от седлото и поведе Стъпко и товарния кон към Напътственика — висока плоча от бял камък, покрита с наклонени сребърни писмена, смътно напомнящи за лози и листа, всички проядени, сякаш бяха залети с киселина. Не можеше да ги разчете, разбира се — това трябваше да го стори Лоиал, писмото беше огиерско — но след малко обиколи Напътственика и огледа Острова. Беше също като другите, които бе виждал, с висока до гърдите му стена от бял камък, с извивки и криволици, сложно заплетени едни с други. На равни интервали мостове прекъсваха стената, издигаха се и чезнеха в мрака, имаше и рампи без перила, издигащи се нагоре или спускащи се надолу без никаква видима опора. Навсякъде се виждаха пукнатини, разровени ями и плитки дупки, сякаш самият камък гниеше. Когато конете пристъпваха, се чуваше хрускав шум на ронещ се под копитата им камък. Гаул се взираше в тъмнината без никаква доловима нервност, но пък той не знаеше какво може да се крие тъдява. Виж, Перин знаеше, и то много добре.
Когато Лоиал и останалите пристигнаха, Файле веднага скочи от гърба на черната си кобила и закрачи право към Перин, с очи, приковани в лицето му. Той вече бе започнал да съжалява, че й е създал тревоги, но тя изобщо не изглеждаше разтревожена. Не можеше да определи какво точно изразява лицето й, освен че е съсредоточено.