— Да не си решила да говориш с мен, вместо…
От якия й шамар пред очите му светнаха искри.
— Ти какво си въобразяваш — отсече тя делово. — Че ще пердашиш напред като див глиган ли? А, тази няма да я бъде. Няма!
Той си пое дъх, бавно и дълбоко.
— Помолих те да не го правиш повече.
Тъмните й очи се разшириха, сякаш й беше казал нещо крайно обидно. Той още триеше бузата си, когато вторият й шамар го зашлеви от другата страна и едва не му изкърти челюстта. Айилците ги гледаха с любопитство, а ушите на Лоиал бяха клюмнали.
— Казах ти да не го правиш — изръмжа той.
Юмрукът й не беше много голям, но внезапният й удар изкара въздуха от дробовете му и го накара да залитне към перилата, а тя замахна наново. С рев той я сграбчи за врата и…
Какво пък, вината си беше само нейна. Така си беше. Той я беше помолил да не му посяга. Казал й го беше. Тя си беше виновна. Но се изненада все пак, че не извади някой от ножовете си — тя като че ли носеше по тялото си повече ножове и от Мат.
Беше се ядосала, естествено. Направо беше побесняла. От Лоиал, че се опита да се намеси — тя можела да се оправи и сама, благодаря. Бясна беше на Байн и Чиад, че не бяха се намесили; слиса се, когато й отвърнаха, че не са и допускали, че тя е искала да се намесят в разпра, която сама е предизвикала. „Решиш ли да се биеш — каза й Байн, — трябва сама да си поемеш последствията, да спечелиш или да загубиш.“ Но не изглеждаше и най-малко сърдита на него. Виж, това го изнервяше. Само го беше погледнала, с очи, блеснали от незакапали сълзи, което го накара да се почувства гузен, което пък на свой ред го ядоса. Защо точно той трябваше да е гузен? Да не би от него да се очакваше да си стои така и да я остави да го бие, колкото си иска? Беше се качила отново на Лястовица и стоеше, изправила гръб и го гледаше с неразгадаем израз. Това много го беше изнервило. Почти съжали, че не беше извадила нож. Почти.
— Отново тръгнаха — каза Гаул.
Перин тръсна глава и се върна в реалността. Другата светлина наистина се движеше. Сега нещо се поколеба. Някой от тях бе забелязал, че неговата светлина още не ги е последвала. Сигурно Лоиал. На Файле сигурно щеше да й е все едно, дори и да се загубеше, а двете айилки на два пъти се бяха опитали да го убедят да се движи малко по-близо след тях. Не му беше нужно лекото поклащане на главата на Гаул, за да им откаже. Той сръга Стъпко и дръпна юздите на товарния кон.
Тукашният Напътственик беше по-прояден от всички, които бе виждал. Светлината от другите фенери вече бе тръгнала по една от рампите, леко спускаща се надолу, и той я последва с въздишка. Мразеше рампите. Обкръжена единствено от мрак, тази започна да се вие надолу, без нищо да може да се различи извън кръга светлина, лееща се от фенера над главата му. Нещо му подсказваше, че едно падане през ръба й просто никога няма да свърши. Стъпко и товарният кон се придържаха към средата на платното, без да се налага да ги подканят, и дори Гаул избягваше да се отклони настрана. Най-лошото беше, че когато рампата свърши на поредния Остров, човек не можеше да се отърве от впечатлението, че тя се простира точно под онази, която бяха изоставили преди. Перин дори се зарадва, като видя, че Гаул е зяпнал нагоре, зарадва се, че не е единственият, който се чуди какво държи този Остров на мястото му и дали все още е здрав.
Фенерите на Лоиал и Файле отново бяха спрели край Напътственика, затова той дръпна юздите малко преди свършека на рампата. Този път обаче те не продължиха. След няколко мига прокънтя гласът на Файле:
— Перин.
Двамата с Гаул се спогледаха и айилецът сви рамене. Тя не беше проговаряла на Перин, откакто той…
— Перин, ела тук. — Не съвсем заповеднически, но не и умолително.
Байн и Чиад бяха приклекнали кротко до Напътственика, а Лоиал и Файле седяха на конете си наблизо и държаха прътовете с фенерите. Огиерът държеше поводите на товарните коне и туфите в ушите му помръдваха, докато местеше поглед от Файле към Перин и обратно. Тя, от своя страна, изглеждаше изцяло погълната в надяването на ездитните си ръкавици от мека зелена кожа със златни соколчета, бродирани от горната страна. И роклята си беше сменила. Новата беше скроена по същия начин, с висока яка и тесни, раздвоени поли, но беше от тъмнозелена коприна и като че ли подчертаваше повече бюста й. Перин не я беше виждал досега.
— Какво искаш? — попита я той предпазливо.
Тя вдигна глава, сякаш изненадана, че го вижда, после я килна замислено на една страна и се усмихна, сякаш току-що й беше хрумнало нещо.
— Ах, да. Исках да проверя дали можеш да се научиш да идваш, щом те повикам. — Усмивката й стана по-широка: сигурно защото бе чула как зъбите му изскърцаха. Той потърка носа си — тук смътно миришеше на нещо гнило.