Гаул тихо се изкикоти.
— Все едно да се опитваш да разбереш слънцето, Перин. То просто е, и няма какво да му разбираш. Не можеш да живееш без него, но си иска цената. Така е и с жените.
Байн се наведе и заговори нещо в ухото на Чиад, при което двете се засмяха. Според начина, по който погледнаха него и Гаул, Перин хич не държеше да чуе какво намират за толкова смешно.
— Изобщо не е това — избоботи Лоиал и ушите му помръднаха. Той погледна Файле с укор, което изобщо не я смути: тя само му се усмихна и продължи да си надява ръкавиците, изпъвайки грижливо пръстите им един по един. — Съжалявам, Перин. Просто тя настоя да е тази, която да те извика. Това е всичко. Стигнахме. — Той посочи основата на Напътственика, откъдето тръгваше широка начупена линия, не към мост или рампа, а направо към мрака. — Порталът към Манедерен, Перин.
Перин кимна, но не каза нищо. Не мислеше да им предлага да тръгнат по линията, за да даде повод на Файле да му се развика, че пак се опитва да й отнема водачеството. Отново потри нос разсеяно — тази почти недоловима миризма на гнило вече го дразнеше. Не смяташе да направи дори най-смисленото предложение. Щом толкова държеше да води — нейна работа. Но тя си седеше на седлото, залисана с ръкавиците си, и явно го чакаше да проговори, за да го среже с някоя остроумна забележка. Много си падаше по остроумията; докато той предпочиташе да говори това, което мисли. Раздразнен, той извърна Стъпко, решил да продължи без нея и Лоиал. Линията водеше към Портала и той сам можеше да измъкне листа на Авендесора, който да го отвори.
Изведнъж ушите му засякоха далечен тропот на копита сред мрака и вонята нахлу в ума му.
— Тролоци! — извика той.
Гаул плавно се извъртя и заби копие в черната козинява гръд на един тролок с вълча муцуна, скочил в кръга светлина с вдигнат крив меч; със същото лишено от видимо усилие движение айилецът издърпа острието на копието и се отдръпна встрани, оставяйки огромното туловище да рухне. Други обаче връхлетяха след него, с кози муцуни и мечи бърни, със зловещо изкривени клюнове и вити рога, с криви мечове, секири с шипове и извити като куки копия. Конете заподскачаха и зацвилиха.
Вдигнал фенера високо — от мисълта, че може да се озове пред тези твари посред тъмницата, го изби студена пот — Перин посегна за оръжие и замахна към някакво лице, по-точно озъбена зурла. Изненада се, като забеляза, че е сграбчил чука, но макар и да му липсваше острият ръб на секирата, тежката стомана на чука, размахана от мишците на ковач, повали тролока.
Лоиал замахна с фенера срещу една от козите глави и прътът на фенера се счупи; облян от горящото масло, тролокът затича с рев и потъна в мрака. Огиерът заразмахва дебелия прът, който приличаше в ръцете му на тояжка — но тояжка, която нанасяше безмилостни удари и трошеше кости. Един от ножовете на Файле разцъфна между две прекалено човешки очи, изцъклени над бърнеста муцуна. Айилките затанцуваха копията, успели междувременно да се забулят. Перин удряше и удряше, и удряше. В смъртна вихрушка, която продължи… Минута? Пет? Сякаш мина цял час. Но изведнъж тролоците се оказаха изпопадали и тези, които още не бяха мъртви, ритаха с крака и копита и издъхваха.
Перин дълбоко пое дъх. Дясната ръка го болеше под рамото, сякаш тежестта на чука я беше измъкнала от ставата. Усети някакво парене на лицето си, по скулата му се процеждаше влага, друга струя — по крака му, докъдето се бе добрала стоманата на един от тролоците. Всеки от айилците имаше поне едно тъмно петно по сиво-кафявите си дрехи, а на едното бедро на Лоиал беше зейнала кървава рана. Но очите на Перин минаха през тях — търсеха Файле. Ако тя беше ранена… Тя седеше на черната си кобила, с нож в дясната си ръка, готова да го метне. Беше успяла дори да си свали ръкавиците и да ги пъхне под колана си. Не можа да види рана по нея. Сред цялата миризма на кръв — огиерска, човешка, тролокска — не можеше да различи нейната, но миризмата й познаваше, а й липсваше болезнената нотка на ранено същество. Ярките светлини заслепяваха тролоците — те не можеха лесно да се приспособят към тях. Твърде вероятно бе единствената причина те все още да са живи, а тролоците — мъртви, да е рязкото им хвърляне от мрака в светлината.
И това се оказа единственото време за отдих, само миг, достатъчен, за да се огледат и да поемат дъх. С рев като от чувал кости, изсипан във фунията на огромна месомелачка, сред светлината скочи Чезнещ. Безокият му взор беше взорът на самата смърт, а черният меч се завъртя над главата му като мълния. Конете изцвилиха и се задърпаха към бездната.