Айилците се бяха пръснали по склона с лица към Портала, с опънати лъкове. Файле тъкмо се надигаше — бе се изтърсила от седлото на кобилата си и Лястовица я душеше. Да излезеш в галоп през Портал беше толкова лошо, колкото и да нахълташ по същия начин — тя имаше късмет, че не беше си скършила врата. Високият кон на Лоиал и двете товарни животни трепереха, сякаш ги бяха ударили между очите. Перин отвори уста, но Файле го погледна гневно, чакайки само да дръзне да каже нещо, най-малкото да изрази съчувствие, и той отвърна с кисела гримаса и благоразумно запази мълчание.
Лоиал изведнъж изскочи от Портала, пробивайки сребристата огледална повърхност. Почти по петите му се появиха два тролока — единият с овнешки рога и муцуна, другият — с орлов клюн и оперени гърди, но преди да успеят да излязат и наполовина, блестящата повърхност стана мъртвешки черна, завря, заиздува се и ги придърпа обратно.
Гласове зашепнаха в главата на Перин, хиляди подивели гласове, ломотещи налудничаво, драскащи под черепа му. „Горчива кръв. Кръв, така горчива. Пий кръвта и скърши костите. Счупи костта и мозъка изпий. Горчив мозък, сладки писъци. Пеещи писъци. Изпей писъка си. Малки душици. Кисели душици. Гълтай. Как сладка е болката.“ И така нататък, и така нататък.
Тролоците запищяха и заблъскаха врящата около тях чернилка, задрапаха да се измъкнат, а тя ги засмукваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато навън не остана да стърчи само една космата ръка, гърчеща се отчаяно, а после — само мракът, издуващ се навън, търсещ. Портите бавно започнаха да се плъзгат една към друга, затискайки Чернилката, и тя започна да се издърпва зад тях със свистене. Гласовете в главата на Перин най-после секнаха. Лоиал бързо затича напред и пъхна не едно, а две триделни листа сред безбройните други листа и клонки. Порталът отново се превърна в камък — в част от каменна стена, издялана в изящна и сложна резба, застанала самотна сред покрития с рядка растителност планински склон. Сред безбройните листа сега имаше не едно, а две листа на Авендесора — Лоиал беше преместил вътрешния триделен лист от външната страна.
Огиерът въздъхна дълбоко и облекчено.
— Това е най-доброто, което можах да направя. Сега може да бъде отворен само от тази страна. — Той погледна Перин с притеснение и твърдост едновременно. — Можех да го заключа завинаги, като не поставя листата, но така щях да унищожа един Портал, Перин. Ние сме посели Пътищата и сме ги отгледали. Може би един ден ще се почистят. Не мога да унищожа Портал.
— Ще свърши работа — успокои го Перин. Дали тролоците бяха тръгнали нарочно към този Портал, или беше само съвпадение? И в двата случая направеното от Лоиал щеше да свърши работа.
— Това да не беше… — промълви колебливо Файле и спря, за да преглътне. Дори и айилците изглеждаха потресени.
— Мачин Шин — каза Лоиал. — Черния вятър. Същество на Сянката или нещо, породено от покварата на самите Пътища — никой не знае със сигурност. Жал ми е за тролоците. Дори за тях.
Перин не беше сигурен дали и на него му е жал, въпреки тази окаяна смърт. Беше виждал какво оставят тролоците след себе си, докопат ли се до човеци. Тролоците ядяха всичко, стига да е месо, и понякога оставаха храната си жива, докато я посичат за готвене. Не, не можеше да си позволи да жали тролоци.
Около тях се извисяваха покрити с облаци върхове — тъкмо заради тези вечни облаци като шапки над върховете бяха получили името си — Мъгливите планини. На тази височина въздухът беше хладен дори през лятото, особено ако се сравнеше с Тийр. Късното следобедно слънце бе клекнало над западните върхове и проблясваше по повърхността на поточетата, стичащи се към реката, която се виеше в руслото на дълга долина под тях. Манедерендрелле, както я бяха наричали някога, лъкатушеше сред планината и после продължаваше далече на запад и юг, ала Перин беше отраснал, наричайки отсечката, минаваща по южната граница на Две реки, Бяла река: непрекосимо течение от бързеи, в които лудо тичащата сред камъните вода кипеше и се пенеше. Манедерендрелле. Водите на Планината-дом.
По-надолу, в долината, повърхността на реката блестеше като огледало. Някога там се беше издигал град. Манедерен, град с извисяващи се до небесата кули и щедро леещи се фонтани, столица на велика държава със същото име, може би най-красивият град в целия свят според древните огиерски оказания. А сега — изчезнал без следа с изключение само на почти неразрушимия Портал, стоял навремето сред огиерската Дъбрава. Изпепелен до гола скала преди повече от две хилядолетия, когато все още бушували Тролокските войни, унищожен от Единствената сила след гибелта на последния си крал Аемон ал Каар ал Торин в неговата последна кървава битка срещу Сянката. Аемондово поле бяха нарекли хората това място, където сега се намираше селцето с име Емондово поле.