Перин поклати глава. Гаул беше прав — все едно да се мъчиш да разбереш слънцето.
Макар и да знаеше какво трябва да направи, изпитваше неохота, особено след онова, което го сполетя в Пътищата, с Чезнещия. Веднъж бе срещнал един мъж, който беше забравил, че е човешко същество. Същото можеше да се случи и на него. „Глупак. Трябва само да издържиш още няколко дни. Само докато намериш Белите плащове.“ А трябваше да разбере. Онези гарвани…
И той разпрати въпросите в ума си през долината, да ги уловят вълците. Винаги се намираха вълци там, където нямаше хора, и ако ги имаше наблизо, можеше да поговори с тях. Вълците избягваха човеците и доколкото бе възможно, не им обръщаха внимание, но мразеха тролоците като неестествени твари, а към мърдраалите изпитваха още по-дълбока омраза. Ако в Мъгливите планини имаше твари на Сянката, вълците щяха да му кажат.
Но не намери вълци. Нито един. А трябваше да ги има сред тази дива околност. Виждаше сърни, пристъпящи в долината. Може би вълците просто не бяха достатъчно близо. Можеха да разговарят с умовете си от известно разстояние, но дори и миля беше много. Може пък в планините да е по-малко. Сигурно беше от това.
Погледът му се плъзна по обвитите с облаци ридове и се спря отново в другия край на долината, откъдето бяха излетели гарваните. Може би утре щеше да намери вълци. За друго обяснение не му се искаше и да помисля.
Глава 28
Към кулата Генджей
Вече се смрачаваше и не им оставаше нищо друго освен да вдигнат бивака си тук, недалече от Портала. Два бивака. За това настоя Файле.
— Хайде стига вече — избръмча й сърдито Лоиал. — Излязохме от Пътищата и си спазих клетвата. Стига толкова. — Файле го изгледа опърничаво, вдигнала брадичка и с юмручета на кръста.
— Остави, Лоиал — каза Перин. — Аз ще лагерувам малко по-нататък.
Лоиал извърна поглед към Файле, която им обърна гръб и заговори с двете айилки веднага щом чу съгласието на Перин, след което поклати огромната си глава и понечи да се присъедини към Перин и Гаул. Перин му даде знак да се върне, не явно, за да не го забележи някоя от жените.
Наистина се отдалечи съвсем малко, няма и на двадесетина крачки. Порталът можеше и да е заключен, но все пак оставаха гарваните и онова, което те може би предшестваха. Искаше да е наблизо, ако се наложеше. Ако Файле възрази, да си възразява и толкоз. Толкова беше решен да не обръща внимание на протестите й, че чак се отегчи, след като такива не последваха.
Без да обръща внимание на острите болки в крака и хълбока си, той разседла Стъпко и разтовари другия кон, после спъна конете и им надяна торби с по няколко шепи ечемик и овес. Наоколо със сигурност нямаше трева за паша. А какво имаше… Върза тетивата на лъка и го постави до колчана при огъня, след което освободи секирата от клупа на колана си.
Гаул му помогна с огъня, а после похапнаха хляб, сирене и суха телешка пастърма, без да продумат, като прокарваха сухите залци с по глътка вода. Слънцето се спусна зад планините, като очерта ръбовете на скалистите върхове и боядиса в пурпурно долнищата на облаците. Сенки застлаха долината и въздухът взе да става студен.
Перин изтърси трохите от ръцете си и измъкна от дисагите старото си зелено вълнено палто. Май беше навикнал повече на тийрската жега, отколкото бе допускал. Жените определено не се хранеха в мълчание около своя огън — той чуваше смеховете им и когато доловеше откъслеци от онова, което си говореха, ушите му пламваха. Жените можеха да говорят за каквото поискат; нямаха никакви задръжки. Лоиал се беше отместил колкото може по-настрана от тях така, че да хваща от светлината, и се мъчеше да чете някаква книга. Те вероятно дори не забелязваха, че смущават и огиера; сигурно си въобразяваха, че говорят достатъчно тихо, за да не ги чува Лоиал.
Мърморейки под нос, Перин седна край огъня срещу Гаул. Айилецът, изглежда, не забелязваше студа.
— Не знаеш ли някакви смешни истории?
— Смешни истории ли? Нищо не се сещам в момента. — Очите на Гаул се поизвърнаха към другия огън и смеха. — Бих разказал нещо, ако можех. Слънцето, нали помниш?
Перин шумно се изсмя, като нарочно извиси глас, за да се чуе.
— Помня, как не. Жените.
Хихикането в другия бивак заглъхна за миг, след което се поднови. Това трябваше да ги научи. И други можеха да се смеят, не само те. Перин се загледа мрачно в огъня. Раните го боляха.
След малко Гаул промълви:
— Това място започва да ми прилича повече на Триделната земя, отколкото други места по влажните земи. Водата пак е твърде много и дърветата — твърде големи и твърде много, но не е толкова странно, колкото местата, които наричате „лесове“.