Тук, където Манедерен бе загинал в пламъци, почвата беше бедна, дърветата — пръснати, криви и с дебели дънери, странно снишени, високи не повече от тридесетина стъпки. На Перин му се струваше най-пустото място, което бе виждал.
— Бих искал да видя някой ден вашата Триделна земя, Гаул.
— Може и да я видиш, след като приключим тук.
— Може би. — Нямаше голям шанс за това, разбира се. Дори никакъв. Можеше да каже това на айилеца, но сега не му се искаше да говори за него, нито да мисли дори.
— Значи тук се е намирала Манедерен? И ти си от кръвта на Манедерен?
— Било е Манедерен — отвърна Перин. — И предполагам, че да. — Трудно беше да се повярва, че малките селца и кротки ферми на Две реки пазят последните останки от кръвта на Манедерен, но Моарейн го беше казала. Старата кръв тече силно в Две реки, бе казала тя. — Това е било много, много отдавна, Гаул. Ние сме селяни, овчари; нито сме голям народ, нито велики воини.
Гаул леко се подсмихна.
— Щом казваш. Виждал съм те аз как танцуваш копията, също и Ранд ал-Тор, и онзи, дето му викат Мат. Но щом казваш…
Перин помръдна неловко. Колко ли се беше променил, откакто напусна дома си? Той, както и Ранд, и Мат? Не очите му, или вълците, както и преливането на Ранд — нямаше предвид това. Колко ли от онова вътре в него бе останало непроменено? Мат единствен от всички изглеждаше като себе си, макар и прекалено.
— Ти знаеш ли за Манедерен?
— Ние знаем повече за вашия свят, отколкото си мислите вие. И по-малко, отколкото смятахме. Много преди да прекося Драконовата стена четях книги, донасяни от амбуланти. Знаех за „кораби“, „реки“ и „гори“, или поне си мислех, че зная. — В устата на Гаул тези думи прозвучаха като на непознат език. — Ето така си представях една „гора“. — Той посочи редките дървета наоколо. — Ами Нощния бегач и жътвата на Листогризача? Ти вярваш ли, че беше само съвпадение да се окажат близо до този Портал?
— Не — въздъхна Перин. — Видях гарвани, ей там в долината. Може би са най-обикновени гарвани, но не ми се ще да рискуваме, не и след тролоците.
Гаул кимна.
— Възможно е да са били Очи на Сянката. Когато си готов за най-лошото, всички изненади са приятни.
— Не бих имал нищо против някоя приятна изненада. — Перин отново заопипва за вълци и отново не успя да се натъкне на нищо. — Може би тази нощ ще успея да разбера нещо. Може би. Ако нещо стане, можеш да ме сриташ да ме събудиш. — Усети, че това прозвуча странно, но Гаул само кимна мълчаливо. — Гаул, ти никога не си споменавал за очите ми, нито си се вглеждал в тях с любопитство. Никой от айилците не го е правил. — Знаеше, че сега те блестят като златни в светлината на огъня.
— Светът се променя — отвърна тихо Гаул. — Руарк и Джерам, вождът на моя клан — както и Мъдрите — се опитваха да го скрият, но бяха неспокойни, когато ни изпращаха към Драконовата стена да търсим Оня, що иде със Зората. Струва ми се, че промяната няма да бъде точно такава, каквато винаги сме вярвали. Създателят ни е поставил в Триделната земя, за да се променим, както и за да изкупим греха си, но за какво точно да се променим? — Той тъжно поклати глава. — Колинда, Мъдрата на твърдината Горещи извори, ми казва, че съм мислел прекалено много за едно Каменно куче, а Баир, най-старата Мъдра на Шаарад, ме заплашва, че ще ме прати до Руйдийн, когато Джерам умре, все едно дали искам, или не. При всичко това, Перин, какво значение има цветът на очите на един човек?
— Де да мислеха всички като теб. — Веселбата край другия огън най-после бе стихнала. Една от айилките — Перин не можа да различи коя от двете — беше поела първата стража, с гръб към светлината, а останалите бяха легнали да спят. Изминалият ден бе тежък. Сигурно нямаше да е трудно да заспи и да улови съня, който му трябваше. Той се изтегна край огъня и се загърна с палтото. — Да не забравиш. Сритай ме да се събудя, ако се наложи.
Дрямката го обгърна още докато Гаул кимаше в отговор и сънят го споходи отведнъж.
Беше посред бял ден и той стоеше сам недалече от Портала, който приличаше на изкусно гравирана част от стена, стърчаща нелепо сред планинския склон. Освен него нямаше никакъв друг белег, че на този склон някога е стъпвал човешки крак. Небето беше светло и чисто, лек полъх откъм долината довяваше миризмата на сърна и заек, на пъдпъдък и гугутка, и още хиляди отличими една от друга миризми, на вода, на земя и дървета. Това беше вълчият сън.
За миг се усети като вълче същество. Имаше си лапи и… Не! Той прокара длани по тялото си и се успокои, че си е неговото, в собственото му палто и наметало. И широкият колан, на който обикновено висеше секирата, но сега в клупа й бе закачена дръжката на чука.