— Скокливец!
Никакъв отговор.
Той прескочи на следващия връх и извика пак, после на другия, и на следващия, на изток, към Две реки. Скокливец не отвръщаше. Но още по-смущаващото бе, че Перин не усещаше и никакви други вълци. А във вълчия сън винаги имаше вълци. Винаги.
Забърза се от връх на връх, стъпка след стъпка, зовеше и търсеше. Планините се простираха под него пусти, с изключение на сърните и другата плячка. И все пак се мяркаха следи от хора. Древни следи. На два пъти големи, издялани от камък статуи заемаха почти целия склон, а на друго място странни ъглести писмена, високи почти два разтега, бяха врязани в гладка отвесна скала. Времето беше прояло лицата на статуите, а нечии по-малко остри очи от неговите щяха да вземат и буквите за работа на вятъра и дъжда. После планинските ридове и канари отстъпиха място на Пясъчните хълмове, големи закръглени могили, осеяни с рядка жилава трева и трънливи храсти, някога, преди Разрушението, бряг на голямо море. И изведнъж на върха на един песъчлив хълм видя друг мъж.
Непознатият беше твърде далеч, за да го види ясно. Висок мургав мъж, но явно не беше тролок или нещо подобно. Беше със синьо палто и носеше лък през рамо. Беше се навел над нещо на земята, нещо скрито от ниските храсталаци. В мъжа имаше нещо познато…
Вятърът се усили и Перин смътно долови миризмата му. Студена миризма, това бе най-подходящото определение. Студена и не съвсем човешка. Изведнъж в ръката му се появи собственият му лък, със стрела на тетивата, пълният колчан висеше на хълбока му.
Другият мъж вдигна глава и го забеляза. Поколеба се за миг, след което се извърна и се превърна в резка, която проряза хълмовете.
Перин скочи натам, където беше стоял, взря се в онова, което бе задържало вниманието на непознатия, и без да мисли, се втурна да го догони, оставяйки след себе си полуодрания вълчи труп. Мъртъв вълк във вълчи сън. Това беше немислимо! Какво можеше да убие един вълк тук? Нещо зло.
Мъжът затича пред него с крачки, покриващи една миля, и все си оставаше едва видим. Отвъд хълмовете и през гъстия Западен лес, с пръснатите из него ферми, през голата полска земя, над оградените с плетове ниви и малки горички, покрай Стражеви хълм. Странно беше да се видят покритите със слама селски къщи, осеяли хълма, без никакви хора по улиците, и фермерските домове, стоящи самотни наоколо, сякаш изоставени. Перин не откъсваше погледа си от мъжа, бягащ от него. Така беше свикнал с гонитбата, че не изпита никаква изненада, когато само с един отскок се озова на южния бряг на Таренска река, а със следващия — сред голи хълмове, без дървета и трева. Тичаше на североизток през потоци, пътища, села и реки, съсредоточен единствено в мъжа пред себе си. Земята стана плоска и тревиста, накъсана от пръснати горички, без никаква следа от човек. После нещо блесна далече напред и засия под слънцето. Кула от метал. Жертвата му се засили право към нея и изчезна. Два скока, и Перин също се озова там.
Кулата се извисяваше на двеста стъпки, а на ширина бе четиридесет. Бляскава като излъскана стомана. Спокойно можеше да се вземе за дебела стоманена колона. Перин я обиколи два пъти, без да види никакъв отвор, поне някаква цепнатина или резка да имаше по тази гладка и стръмна стена. Но миризмата я имаше — студената нечовешка миризма. Следата свършваше тук. Мъжът — ако беше такъв — по някакъв начин се бе озовал вътре. Трябваше само да разбере как да го последва.
„Спри!“ Беше само чувство, на което Перин даде слово. „Спри!“
Той се обърна. Огромен сив вълк, стигащ до кръста му, проскубан и прорязан с белези, се очерта под светлината, сякаш беше скочил от небето. Можеше наистина да е скочил. Скокливец винаги беше завиждал на орлите, че могат да летят, но сега, на това място, и той го можеше. Жълти очи се взряха в жълти очи.
— Защо трябва да спирам, Скокливец? Той уби вълк.
„Хора са убивали вълци и вълци са убивали хора. Защо този път гневът е стиснал гърлото ти като пламък?“
— Не знам — отвърна бавно Перин. — Може би защото стана тук. Не знаех, че е възможно вълк да бъде убит тук. Мислех, че в съня вълците са в безопасност.
„Ти гониш Коляча, Млади бико. Той е тук в плът и може да убива.“
— В плът? Искаш да кажеш, че не е насън? Как може да е тук в плът?
„Не знам. Това е нещо, което смътно се помни отпреди много време, връща се отново, като толкова много други неща. Сега неща на Сянката бродят в съня. Създания на Сърцезъбия. Няма сигурност.“
— Е, сега той е вътре. — Перин заоглежда металната кула. — Ако разбера как е влязъл, ще го довърша.