„Глупаво пале, заровило муцуна в гнездо на оси. Това място е зло. Всички го знаят. И ще гониш злото сред злото. Коляча може да убива.“
Перин замълча. В чувствата, към които прикачи думата „убива“, се долавяше категоричност.
— Скокливец, какво става с един вълк, който умира в съня?
Известно време вълкът помълча. „Ако умрем тук, умираме завинаги, Млади бико. Не знам дали същото е вярно и за вас, но вярвам, че е.“
— Опасно място, стрелецо. Кулата Генджей е лошо място за човеци.
Перин се извъртя и почти надигна лъка, докато не видя жената, застанала на няколко крачки от него. Златната й коса беше прибрана в дебела плитка до кръста й, почти както се носеха жените в Две реки, само че сплетена по-сложно. Дрехите й бяха със странна кройка — късо бяло палто и много широки гащи от някаква тънка бледожълта тъкан, събрани при глезените над ниските й обувки. Тъмната й пелерина сякаш скриваше нещо, което проблесна сребристо на хълбока й.
Тя се помръдна и металическият блясък се скри.
— Остри очи имаш, стрелецо. Помислих го още щом те видях за пръв път.
От колко ли време го беше следила? Смущаващо беше, че се бе прокраднала така зад него, без изобщо да я усети. Най-малкото Скокливец трябваше да го предупреди. Вълкът беше легнал във високата до коляно трева, опрял муцуна на предните си лапи, и ги гледаше.
Жената му изглеждаше смътно позната, макар Перин да беше сигурен, че би я запомнил, ако я е срещал преди. Коя беше тя, че да се озове във вълчия сън? Или това беше Тел-айеран-риод на Моарейн?
— Ти Айез Седай ли си?
— Не, стрелецо — засмя се тя. — Само дойдох да те предупредя, въпреки предписанията. Влезеш ли в кулата Генджей, е много трудно да излезеш, дори в света на хората. А тук е почти невъзможно. Ти имаш кураж на знаменосец, което според някои не може да се отличи от глупавия инат.
Невъзможно да се излезе? Но онзи тип — Коляча — все пак го беше направил. Защо трябваше да го направи, като не може да излезе?
— Скокливец също каза, че е опасно. Кулата Генджей? Какво е това?
Очите й се разшириха и тя погледна към Скокливец, който продължаваше да лежи в тревата, без да й обръща внимание, взрян в Перин.
— Ти можеш да говориш с вълци? Виж, това е нещо отдавна изгубено в легендите. Значи затова си тук. Трябваше да се досетя. Кулата ли? Тя е праг, стрелецо, към владенията на Делфините и Еелфините. — Произнесе имената така, сякаш той беше длъжен да ги знае. Перин обаче я погледна тъпо и тя каза: — Играл ли си някога играта, наречена „Змии и лисици“?
— Всички деца я играят. В Две реки поне. Но се отказват от нея, щом порастат достатъчно, за да разберат, че няма как да се спечели.
— Освен ако не нарушиш правилата — каза тя. — С кураж подсили се, с огън заслепи, с музика ги слисай, с желязо завържи.
— Това е стихче от играта. Не разбирам. Какво общо има то с тази кула?
— Това са начините да спечелиш срещу змиите и лисиците. Играта е възпоминание за древни подвизи. Но това няма значение, ако стоиш настрана от Делфините и Еелфините. Те не са зло така, както е зло Сянката, но са толкова различни от човеците, че все едно, че са. Стой настрана от кулата Генджей. Избягвай Света на сънищата, ако можеш. Тъмни неща бродят вътре.
— Като мъжа, когото гонех ли? Коляча.
— Подходящо име за него. Този Коляч не е стар, стрелецо, но злото му е древно. — Тя като че ли почти се наклони, закачена за нещо невидимо; сигурно беше онова сребристото, което той така и не можа да види. — Но изглежда твърде много ти казвам. Всъщност не знам защо изобщо ти заговорих. Ах, да! Ти да не си тавирен, стрелецо?
— Коя си ти? — Тя, изглежда, знаеше много за кулата, както и за вълчия сън. „Но се изненада, че мога да говоря със Скокливец.“ — Срещал съм те някъде и преди, струва ми се.
— Вече наруших твърде много предписания, стрелецо.
— Предписания ли? Какви предписания? — На земята зад Скокливец падна сянка и Перин бързо се обърна, разгневен, че отново са го изненадали. Там нямаше никого. Но той я беше видял: сянката на мъж с дръжките на два меча, показващи се над раменете му. Нещо около този образ раздразни паметта му.
— Той е прав — каза жената зад него. — Не би трябвало да ти говоря.
Когато се обърна, тя беше изчезнала. Докъдето му стигаше погледът — само степ и пръснати горички. И сияещата сребриста кула.
Той погледна намръщено Скокливец, който най-после благоволи да вдигне муцуна от лапите си.
— Цяло чудо е, че не те изядоха лалугерите — промърмори Перин. — Какво направи с нея?
„Нея? Коя?“ Скокливец се изправи и се огледа. „Къде?“
— Аз говорих с нея. Ето тук. Току-що.
„Ти просто издаваше звуци на вятъра, Млади бико. Тук не е имало «тя». Никой освен нас двамата.“