Перин се почеса раздразнено по брадата. Но тя беше ей там. Той не си беше говорил сам.
— Странни неща могат да се случат тук — каза той. — Тя се съгласи с теб, Скокливец. Каза ми да стоя надалеч от тази кула.
„Тя е мъдра.“ В мисълта се прокрадваше нотка на съмнение — Скокливец все още не вярваше, че е имало „тя“.
— Доста се отклоних от това, заради което дойдох — промърмори Перин. После обясни нуждата си да намери вълци в Две реки или сред планините, обясни за гарваните, а също — за тролоците и Пътищата.
Когато свърши, Скокливец помълча дълго, изпънал назад рунтавата си опашка. Най-сетне… „Избягвай стария си дом, Млади бико.“ Образът, който умът на Перин нарече „дом“, беше на територия, ограничена от урината на вълча глутница. „Сега там няма вълци. Онези, които бяха и не избягаха, са мъртви. Там Коляча броди из сънищата.“
— Трябва да отида у дома, Скокливец. Длъжен съм.
„Пази се, Млади бико. Денят на Последния лов наближава. Ще тичаме заедно в Последния лов.“
— Ще тичаме — каза тъжно Перин. Хубаво щеше да е, ако можеше да дойде тук, когато умре; понякога изглеждаше, че вече е станал наполовина вълк. — Вече трябва да си тръгвам, Скокливец.
„Дано имаш добър улов. Млади бико, и много «тя» да ти дадат много вълчета.“
— Сбогом, Скокливец.
Той отвори очи на смътната светлина на гаснещите въглени на склона. Гаул беше приклекнал на ръба на светлината и се взираше в мрака. В другия лагер Файле се бе събудила и беше поела стражата. Луната висеше над върхарите и превръщаше облаците в сияйни сенки. Перин пресметна, че е спал около два часа.
— Малко ще попазя — каза той и отметна наметалото си. Гаул кимна и се отпусна на земята. — Гаул? — Айилецът вдигна глава. — В Две реки може да се окаже по-лошо, отколкото предполагах.
— Нещата често се оказват по-лоши — отвърна тихо Гаул. — Такъв е животът. — Айилецът кротко отпусна глава да поспи.
Коляча. Кой беше той? Какво бе той? Твари на Сянката при Портала, гарвани в Мъгливите планини, а сега и този Коляч в Две реки. Не можеше да е съвпадение, колкото и да му се искаше.
Глава 29
Завръщане у дома
Пътуването през Западния лес, което му беше отнело някъде около шест крачки във вълчия сън, от планините и през Пясъчните хълмове, на коне продължи три дълги дни. Айилците ги следваха пеш без никакво усилие, но самите животни не можеха да бъдат яздени по-бързо, поради силно пресечения терен. Раните на Перин го сърбяха жестоко — мазилото на Файле, изглежда, действаше.
Общо взето пътуването беше спокойно, само от време на време тишината се разкъсваше от лая на лисица или от писък на ястреб, но не и от приказките на някой от групата. Поне не видяха повече гарвани. Файле неведнъж се наканваше да приближи кобилата си до него и да му каже нещо, но всеки път се отказваше. Това донякъде го устройваше — на самия него му се искаше да поговори с нея повече от всичко друго, но нямаше да позволи тя да си помисли, че се домогва. Укори се наум, че му се иска. Тя беше изиграла и Лоиал, и него. Щеше да направи нещата още по-лоши и по-трудни. Искаше му се пак да я целуне. Искаше му се тя да реши, че й е омръзнал, и да си замине. Защо трябваше да е толкова опърничава?
Тя и двете айилки се държаха настрана, като Байн и Чиад крачеха от двете страни на Лястовица, когато някоя от тях не търчеше напред. Понякога трите си мърмореха тихо, след което избягваха да го поглеждат така подчертано, че все едно го бяха замерили с камъни. Лоиал яздеше с тях по молба на Перин, въпреки че цялото това положение страшно го изнервяше. Ушите на Лоиал непрекъснато помръдваха, сякаш огиерът съжаляваше, че изобщо е чул някога за човеците. Гаул, изглежда, намираше всичко това за много забавно: колчем Перин го погледнеше, виждаше едва прикритата му усмивка.
Колкото до него самия, Перин яздеше потънал в грижи и държеше изпънатия си лък готов. Дали този човек, наречен Коляча, кръстосваше из Две реки само във вълчия сън, или бродеше и в нормалния свят? Перин подозираше, че е по-скоро второто, а също и че именно Коляча беше прострелял ястреба. Поредното усложнение, без което спокойно можеше да мине — сякаш Чедата на Светлината му бяха малко.
Семейството му живееше в една просторна ферма на повече от половин ден път отвъд Емондово поле, почти до Водния лес. Баща му и майка му, двете му сестри и малкото му братче. Петрам сега трябваше да е на девет години и сигурно възразяваше все по-яростно, че го наричат „малкия“. Леко позакръглената Деселе щеше да е дванадесетгодишна, а Адора на шестнайсет, и сигурно вече си сплиташе косата. Чичо Евард, братът на баща му, и стринка Магде, и двамата набити и лика-прилика, както и децата им. Стринка Неаин, която ходеше на гроба на чичо Карлин всяка сутрин, и техните деца, както и старата баба Еалсин, която никога не беше се омъжвала, с острия й нос и още по-остър поглед, с който все виждаше каква беля се кани да стори някой на мили околовръст. След като стана чирак в ковачницата на майстор Люхан, той ги посещаваше само по празниците — разстоянието беше твърде голямо, за да се прибира у дома без повод, а работа за вършене винаги имаше. Ако Белите плащове бяха тръгнали към фермата на Айбара, лесно щяха да я намерят. За близките си отговаряше сега, а не за този Коляч. Само това можеше да направи. Да защити семейството си и Файле. Това беше най-важното. После идваше селото и вълците, и едва най-накрая — този Коляч. Един човек не може да свърши всичко.