Западният лес се издигаше върху камениста почва, прорязана от бодливи къпинаци и яки дървета с дебели стволове — местност с малко ферми и пътеки. Беше скитал из тези гъсти лесове като момче, сам или с Ранд и Мат, на лов с лък или прашка, да залага примки за зайци или просто да броди заради самото бродене. Катерички с рунтави опашки, припкащи по дърветата, пъстропери дроздове, чуруликащи по клоните, на които подражаваха чернокрили присмехулници, сойки със сини крилца, които профучаваха из храстите пред пътниците — всичко това му напомняше за дома. Дори самата миризма на прахта, вдигана от конските копита, му бе приятно позната.
Можеше да тръгне направо за Емондово поле, но предпочете да заобиколи по на север през гората и най-сетне, когато слънцето взе да се спуска към короните на дърветата, прекоси широката следа на Каменния път. Защо „Каменен“, никой в Две реки не знаеше, а и той едва ли изобщо приличаше на път — просто обрасла с трънаци просека, която беше трудно дори да се забележи, без дървета по нея, докато най-после не започнеш да виждаш обраслите коловози, направени от поколения минаващи фургони и коли. Тук-там само на повърхността се показваха останки от древна каменна настилка. Може би някога тук бе имало каменен път за Манедерен.
Фермата, която търсеше, лежеше недалече от пътя, отвъд няколкото реда ябълки и круши. Той я подуши още преди да я е видял. Миризма на въглен; не беше прясна, но и цяла година не бе могла да потуши тази миризма.
Той дръпна юздите, спря и я загледа. Някогашната ферма на ал-Тор. Стояха само каменните стени на кошарата за овцете, портата зееше отворена и висеше на една панта. Почернелият от сажди комин мяташе коса сянка върху изгорелите греди на къщата. Плевнята и навесът за сушене на табак бяха на пепел. Плевели бяха избуяли в тютюневата нива и в зеленчуковата градина, тук-там се виждаха гнили кафяви тикви.
Дори и не помисли да сложи стрела на тетивата. Пожарът беше бушувал най-малкото преди седмици, изгорялото дърво бе посивяло и лъснало от падналите след това дъждове. На дивата лоза й трябваше поне месец, за да порасте толкова високо. Тя беше обгърнала дори плуга и браната, лежащи захвърлени сред нивата; ръжда се показваше под бледите тесни листа.
Айилците обаче затърсиха внимателно. Стиснали копията в готовност и с очи на четири, те обходиха терена, надничайки сред пепелищата. Накрая Байн се показа от руините на къщата, погледна Перин и поклати глава. Поне Трам ал-Тор не беше загинал тук.
„Те знаят. Те знаят, Ранд. Трябваше да дойдеш.“ Страшно усилие му струваше да се сдържи да не сръга Стъпко и да препусне в галоп, без да спре, докато не стигне до фермата на семейството си. Но дори и Стъпко щеше да падне от толкова препускане. Може би това тук беше тролокска работа. Ако бяха тролоците, тогава семейството му сигурно се трудеше във фермата и все още си бяха живи и здрави. Той вдиша дълбоко, но въгленът заличаваше всички други миризми.
— Който и да го е направил, отишъл си е отдавна — каза Гаул. — Избили са част от овцете, а другите са се пръснали. После е дошъл някой, който е събрал стадото и го е отвел на север. Двама мъже, струва ми се, но следите са твърде стари, за да съм сигурен.
— Имаш ли някакво заключение кой го е направил? — Гаул поклати глава. Можеше да са били и тролоци. Странно, да му се иска подобно нещо. Странно и глупаво. Белите плащове знаеха името му, както и това на Ранд, изглежда. „Знаят името ми.“ Той пак погледна пепелищата и Стъпко тръгна напред, усетил трепването на юздите в ръцете му.
Лоиал беше слязъл в края на овощните дръвчета, главата му се губеше сред клоните. Файле подкара към Перин, вгледана в лицето му; кобилата й пристъпваше предпазливо.
— Това ли е… Познаваш ли хората, които са живели тук?