— Ранд и баща му.
— О. Аз си помислих, че… — Облекчението и съчувствието в гласа й бяха достатъчни, за да довършат изречението. — Твоето семейство наблизо ли живее?
— Не — отвърна той и тя се дръпна, сякаш ударена през устата. Но продължаваше да го гледа с очакване. Какво наистина трябваше да направи, за да я разкара? Повече, отколкото можеше да си наложи, след като не бе успял досега.
Сенките започнаха да се удължават, слънцето бе клекнало в дървесните корони. Той извъртя Стъпко, обръщайки й грубо гръб.
— Гаул, тази нощ ще трябва да лагеруваме наблизо. Искам да тръгна утре заранта. — Погледна крадешком през рамо: Файле се връщаше при Лоиал, изправила вдървено гръб. — В Емондово поле ще знаят… — Ще знаят къде са Белите плащове, за да може да им се предаде преди да са нападнали семейството му. Стига семейството му да беше добре. Стига фермата, в която се беше родил, да не е превърната в същото като тази. Не. Трябваше да е пристигнал навреме, за да спре това. — Ще знаят как стоят нещата.
— Значи рано — поколеба се Гаул. — Тази жена няма да я разкараш. Тя е почти като Фар Дарейз Май, а ако една Дева те обикне, не можеш да се отървеш от нея, колкото и да бягаш.
— Ти остави Файле на мен. — Бързо смекчи тон: не Гаул беше този, от когото искаше да се отърве. — Много рано. Докато Файле още спи.
Двата бивака под ябълковите дръвчета тази нощ останаха тихи. На няколко пъти едната или другата айилка ставаше и заничаше към малкия стан на Перин и Гаул, но бухането на бухал и потропването на копитата на конете бяха единствените звуци. Перин не можа да заспи и един час преди изгрев слънце — луната вече залязваше — двамата с Гаул се измъкнаха. Айилецът беше безшумен с меките си чизми, а копитата на двата коня също почти не вдигнаха шум. Байн, а може би Чиад, ги изгледа как тръгват. Той не можа да разбере коя беше, но тя не събуди Файле и Перин й беше благодарен.
Слънцето вече се бе издигнало доста, когато излязоха от Западния лес малко под селото, сред пътеки и коловози, повечето оградени с жив плет или грубо струпани каменни стени. Пушек се къдреше на тънки струи над къщните комини — стопанките печаха хляба, ако се съдеше по миризмата. Мъжете щъкаха по нивите и градините, а момчетии наглеждаха черноглави овце по пасбищата. Някои от хората забелязваха преминаването им, но Перин водеше Стъпко в бърз ход, надявайки се, че никой не е достатъчно близо, за да го разпознае или да се зачуди на странните дрехи на Гаул или на копията му.
Хората вече щяха да са наизлезли и из уличките на Емондово поле, затова той заобиколи откъм изток, по-далече от селото и от улиците с утъпкана пръст и покритите със слама покриви, струпани около Моравата, откъдето бликаше самият извор Виноструй. Щетите, които той помнеше от Зимната нощ отпреди година — изгорелите къщи и овъглените покриви, бяха оправени. Тролоците все едно изобщо не бяха идвали. Той тихо се замоли дано това никога не се повтаря. Ханът се намираше в източния край на Емондово поле, между здравия дървен Коларски мост над пенещия се Виноструй и огромни стари каменни основи, сред които беше израсъл голям дъб. В хубавите летни дни селяните сядаха край масите под дебелите му клони и гледаха играта на кегли. В този час на деня масите, разбира се, бяха празни. Още по на изток имаше само няколко къщи. Първият етаж на самия хан беше от речен камък, вторият етаж се издаваше навън от всички страни, варосан, дузина комини стърчаха над лъскавите червени керемиди на покрива. Това бе единственият покрит с керемиди покрив на мили околовръст.
Перин завърза Стъпко и товарния кон пред кухнята и погледна към конюшнята със сламения покрив. Чуваше работещите вътре мъже, сигурно Хю и Тад чистеха торта от яслите, в които господин ал-Вийр пазеше двойката едри дърански коне, които даваше под наем на хората за теглене на тежки товари. Чуваха се звуци и откъм другата страна на хана — гласове по Моравата, гъши грак, трополене на фургон. Не разтовари конете — спирането им щеше да е за кратко. Даде знак на Гаул да го последва и бързо се шмугна вътре, взе само лъка си.
Кухнята беше празна. Огнището бе напалено, но другите две печки бяха студени, въпреки че миризмата на печен хляб все още висеше във въздуха. Хляб и меденки. В хана рядко отсядаха гости, освен когато идваха търговци от Бейрлон да изкупят вълна или табак, или месечният амбулант, когато пътят не ставаше непроходим от снеговете, а селските хора, които се отбиваха на чашка или да хапнат в късните часове на деня, сега се трудеха из дворовете си. Някой обаче можеше и да е тук, затова Перин застъпва на пръсти по късото коридорче, водещо от кухнята към всекидневната, и леко открехна вратата, за да надникне.