Това квадратно помещение го беше виждал хиляда пъти, с камината му, изградена от речни камъни, протягаща се на половината дължина на стаята, с високата полица над нея — там стояха полираната кутия с табак на господин ал-Вийр и прочутият му часовник. Столовете с високи облегалки пред камината бяха мястото, където се събираше селският съвет. Книгите на Бранделвин ал-Вийр бяха подредени на лавица срещу камината — някога Перин не можеше да си представи повече книги на едно място от тези няколко дузини опърпани томове, — а бурета с ейл и вино се редяха до друга от стените. Драскун, жълтият котарак на хана, както обикновено се беше изтегнал да спи на едно от тях.
Бран ал-Вийр и жена му Марин, с дълги бели престилки, лъскаха сребърните и калаени прибори на хана на една от масите. Други хора нямаше. Господин ал-Вийр беше едър закръглен мъж с леко прошарена в сиво коса; госпожа ал-Вийр беше малко по-тънка и с добродушен, майчински вид; дебелата й посивяваща плитка лежеше преметната на рамото й. Перин ги помнеше като усмихнати хора, но сега и двамата бяха напрегнати и лицето на кмета беше намръщено — нещо, което със сигурност нямаше нищо общо със среброто в ръцете му.
— Господин ал-Вийр? — Той отвори широко вратата и влезе. — Госпожо ал-Вийр, аз съм, Перин.
Те скочиха, преобърнаха столовете си и стреснаха Драскун. Госпожа ал-Вийр плесна с ръце и и двамата го зяпнаха, изненадани от него не по-малко, отколкото от Гаул. Перин запремества неловко лъка си от ръка в ръка — особено когато Бран се забърза към един от прозорците — движеше се с удивителна пъргавина за човек с неговите размери — и дръпна пердетата, за да надникне навън, сякаш очакваше да види там още айилци.
— Перин? — промълви невярващо госпожа ал-Вийр. — Ама това наистина си ти. Едва те познах с тази брада и… Какво ти е на бузата? Егвийн с теб ли е?
Перин несъзнателно докосна почти заздравелия белег на бузата си и съжали, че не беше се поизмил или поне не бе оставил лъка и секирата в кухнята. Не беше съобразил колко може да ги изплаши видът му.
— Не. Но е в безопасност. — В по-голяма безопасност на път за Тар Валон, вероятно, отколкото ако все още е в Тийр с Ранд, но и в двата случая — на по-сигурно място от него. Стори му се, че трябва да каже на майката на Егвийн нещо повече от тази неопределена фраза. — Госпожо ал-Вийр, Егвийн се учи за Айез Седай. Нинив също.
— Знам — отвърна му тя тихо и докосна джобчето на престилката си. — Имам три писма от нея от Тар Валон. Според това, което ми пише, пращала е и повече, а Нинив е изпратила поне едно, но до нас стигнаха само трите на Егвийн. Разказва някои работи за обучението си и трябва да призная, че изглежда доста трудно.
— Тя го желае. — Три писма? Той веднага изпита гузно чувство за вина и присви рамене. Той самият не беше написал нито едно писмо на никого, нито ред след краткото съобщение, което бе оставил за семейството си и майстор Люхан в нощта, в която Моарейн ги отведе от Емондово поле. Нито ред.
— Така изглежда, макар да не съм си го мислила за нея. Не е нещо, което мога да споделя с много хора, нали? Все едно, тя казва, че си има приятелки, добри момичета, според както ни ги описва. Елейн и Мин. Ти познаваш ли ги?
— Запознавали сме се. Добри момичета са. — Колко ли им беше разказала Егвийн в писмата си? Явно не много. Госпожа ал-Вийр да си мисли каквото си иска — той лично нямаше намерение да я тревожи с неща, за които тя не можеше да направи нищо. Засега Егвийн бе в достатъчна безопасност.
Изведнъж се сети, че Гаул стои до вратата, и набързо го представи. Бран примигна, щом разбра, че Гаул е айилец, и изгледа намръщено копията му, както и черното було, провиснало на гърдите му, но жена му просто каза:
— Добре дошли в Емондово поле, господин Гаул, и в хана „Виноструй“.
— Дано винаги имате вода и заслон, наставнице на покрива — отвърна й официално Гаул и й се поклони. — Моля за позволението ви да защитавам вашия покрив и твърдина.
Тя почти не се поколеба, преди да му отговори така, сякаш беше чула точно думите, които очакваше.
— Щедро предложение. Но трябва да ми позволите аз да реша кога е необходимо.
— Както кажете, наставнице на покрива. Честта е моя. — Изпод палтото си Гаул извади златна солница: малка купичка, закрепена на гърба на изкусно изработена фигурка на лъв, и й я подаде. — Предлагам този скромен дар като гостенин на вашия покрив.
Марин ал-Вийр се справи все едно, че е получавала какви ли не дарове, почти без да показва изумлението си. Перин се съмняваше, че може да се намери и една вещ в Две реки, която да се сравни с тази, още по-малко златно украшение. Надяваше се тя никога да не разбере, че е била плячкосана от Тийрския камък; той поне беше готов да се обзаложи, че е така.