— Момчето ми — каза Бран, — може би трябваше да ти кажа „Добре дошъл“, но защо се върна?
— Чух за Белите плащове — отвърна простодушно Перин.
Кметът и жена му се спогледаха угрижено и Бран каза:
— И все пак защо се върна? Нищо не можеш да спреш, момчето ми, нито да промениш нещо. Най-добре е да си заминеш. Ако нямаш кон, ще ти дам. Ако имаш, мятай се на седлото и замини на север. Мислех, че Белите плащове пазят Таренов сал… Те ли ти украсиха така лицето?
— Не. Беше…
— Тогава няма значение. Щом си успял да ги избегнеш на идване, ще можеш да го направиш и на заминаване. Главният им лагер е горе на Стражеви хълм, но патрулите им може да са навсякъде. Побързай, момчето ми.
— Не чакай, Перин — добави госпожа ал-Вийр спокойно, но твърдо, с онзи тон, след който хората обикновено постъпваха точно така, както тя им казваше. — Дори и час не губи. Ще ти приготвя храна за из път. Малко пресен хляб и сирене, шунка и печено телешко, и туршия. Трябва да си тръгвате, Перин.
— Не мога. Вие знаете, че търсят мен, иначе нямаше да искате да си отида. — А и нищо не бяха казали за очите му, дори не го попитаха дали не е болен нещо. Госпожа ал-Вийр почти не беше изненадана. Знаеха. — Ако се предам, мога да ги спра донякъде. Мога да запазя семейството си… — Той подскочи, защото вратата се отвори с трясък и вътре нахлу Файле, следвана от Байн и Чиад.
Господин ал-Вийр прокара дебелата си длан по оплешивялата си глава. Не изглеждаше толкова изненадан, че са жени. По-скоро изглеждаше раздразнен от това нечакано нахълтване. Драскун се изправи и заоглежда недоверчиво всичките тези странници. Перин се зачуди дали котаракът не смята и него за такъв. Зачуди се също така как го бяха намерили и къде ли е Лоиал. Зачуди се за какво ли не, само за да избегне чуденето как да се оправи сега с Файле.
Тя не му остави много време за размишления, а застана пред него с юмручета на кръста. Незнайно как беше успяла да приложи тази хитрина на жените — да изглеждат понякога по-високи, отколкото са.
— Ще ми се предаваш ли? Ще ми се предавал той! Ти това от самото начало ли си го намислил? Така е, нали? Кръгъл идиот! Мозъкът ти е замръзнал като ледена буца, Перин Айбара. Той впрочем никога не е бил нещо повече от мускул и косми, но сега и това не е. Ако Белите плащове те търсят, значи ще те обесят, ако им се предадеш. Защо трябва да те търсят?
— Защото съм убил Бели плащове. — Свел поглед, той не обърна внимание на ахването на госпожа ал-Вийр. — Онези, в нощта, в която те срещнах, и двама други преди това. Те знаят за тях двамата, Файле, и смятат, че съм Мраколюбец. — Това тя бездруго скоро щеше да го научи. Ако го беше попритиснала, той щеше да й го каже, стига да бяха останали насаме. Поне двама Бели плащове, Джефрам Борнхалд и Джарет Биар, подозираха нещо за връзката му с вълците. Не всичко, но за тях и малкото беше предостатъчно. Човек, тичащ с вълците, трябваше да е Мраколюбец. Може би единият от тях, или и двамата, бяха дошли с Белите плащове тук. — Те са убедени, че е истина.
— Ти не си повече Мраколюбец от мен самата — прошепна тя дрезгаво. — По-скоро слънцето може да е Мраколюбец.
— Това няма никакво значение, Файле. Трябва да направя това, което трябва.
— Глупак! Мозъкът ти е станал на запъртък! Ти изобщо нямаш основание да правиш такова тъпо нещо! Гъши мозък такъв! Ако го направиш, аз лично ще те обеся!
— Перин — намеси се тихо госпожа ал-Вийр, — би ли ме представила на тази млада жена, която има толкова високо мнение за теб?
Лицето на Файле ярко почервеня, когато осъзна, че не е обърнала внимание на господин и госпожа ал-Вийр, и тя започна да прикляка в изящни реверанси и да предлага цветисти извинения. Байн и Чиад постъпиха като Гаул, като помолиха госпожа ал-Вийр за разрешение да защитят покрива й и й подариха една малка златна фиалка, гравирана с листа, и красиво изработена сребърна мелничка за пипер, по-голяма от двата юмрука на Перин и увенчана с изкусна статуйка на някакво приказно същество — наполовина кон, наполовина риба.
Бран ал-Вийр гледаше и се мръщеше, потриваше плешивата си глава и мърмореше под нос. Перин неведнъж улови думичката „айилци“, изречена с тон, изпълнен с неверие. Същевременно кметът не преставаше да поглежда през прозорците. Едва ли се смущаваше дали няма още айилци. По-вероятно го притесняваха Белите плащове.
Марин ал-Вийр, от своя страна, прие всичко това в крачка, отнасяйки се към Файле, Байн и Чиад като към всички други млади жени на път, попадали в хана им. Което включваше обичайните съчувствия за тежкото им пътуване и хвалби за роклята на Файле — този път от тъмносиня коприна, — както и комплименти към айилките за цвета и блясъка на косите им. Перин подозираше, че поне Байн и Чиад не могат да решат какво да мислят за нея, но много скоро тя, с някак си майчина настойчивост, успя да настани младите жени около масата, донесе им навлажнени кърпи, с които да изтрият праха от ръцете и лицата си, и им наля чай от голямата кана с червени шарки, която той добре помнеше.