Много забавно беше да види човек как тези три свирепи жени — Перин определено включи в числото им и Файле — изведнъж затръпнаха от желание да уверят госпожа ал-Вийр, че се чувстват повече от удобно. Ама дали няма нещо за помагане? Тя, видите ли, толкова се била претоварила. И трите — ококорили очи като малки деца, с възможност да й се противопоставят точно колкото при децата. Сигурно щеше да е забавно, ако тя не бе включила във всичко това и него самия, както и Гаул, подкарвайки ги също толкова настойчиво към масата и настоявайки да си изтрият ръцете и лицата преди да получат по чаша дъхав чай. Гаул през цялото време се подсмихваше лекичко — айилците имаха странно чувство за хумор.
Изненадващо, но тя така и не погледна към неговия лък и секирата му, нито към оръжията на айилеца. Хората в Две реки рядко носеха дори и лък, а тя винаги настояваше да се оставят настрана преди да седне човек край някоя от масите. Винаги. А сега просто не им обръщаше внимание.
Следващата изненада дойде, когато Бран постави сребърна чашка с ябълкова ракия до лакътя на Перин. Не напръстника, който обикновено изпиваха мъжете в хана, а наполовина пълна голяма чаша. По времето, когато напусна селото, щяха да му предложат сайдер или най-много добре разредено с вода вино — половин чаша с ядене или най-много пълна чаша на празник. Изпита благодарност, че го признават за мъж, но не посегна; на вино беше привикнал, но по-силни неща не пиеше.
— Перин — каза кметът, придърпа стол и седна до жена си, — никой не вярва, че си Мраколюбец. Никой със здрав разум поне. Няма никаква причина да се оставиш да те обесят.
Файле закима в свирепо съгласие, но Перин я пренебрегна.
— Не можете да ме отклоните, господин ал-Вийр. Белите плащове искат мен и ако не ме заловят, ще се нахвърлят върху следващия Айбара, до когото се докопат. На Белите плащове не им трябва много, за да решат, че някой е виновен. Лоши хора са те.
— Знаем — каза тихо госпожа ал-Вийр.
Мъжът й се загледа в дланите си на масата.
— Перин, семейството ти го няма.
— Няма ли го? Искате да кажете, че вече са изгорили фермата? — Юмрукът на Перин се сви около сребърната чаша. — Все се надявах, че ще се върна навреме, но… Е, все ще помогна на татко и на чичо Евард да я възстановим. Те при кого са отседнали? Искам най-напред да ги видя.
Бран отвърна с гримаса, а жена му го потупа успокоително по рамото. Странно, но очите й останаха приковани в Перин, тъжни и пълни с утешение.
— Мъртви са, момчето ми — каза изведнъж Бран.
— Мъртви ли? Не. Не може да са… — Перин се навъси, понеже ръката му изведнъж овлажня, и се загледа в смачканата чаша, сякаш зачуден откъде се е появила. — Съжалявам, не исках да… — Той задърпа смачканото сребро, мъчейки се да го оправи с пръсти. Така нямаше да стане. Разбира се, че не. Много грижливо постави чашата по средата на масата. — Ще ви я заменя. Мога да… — Отри ръката си в палтото и изведнъж се усети, че е хванал секирата, висяща на колана му. Защо всички го гледаха така странно? — Сигурни ли сте? — Гласът му прозвуча някак далечно. — Адора и Деселе? Пет? Майка ми?
— Всички — каза му Бран. — Стринките и чичовците ти също, както и братовчедите ти. Всички. Помогнах да ги погребем, момчето ми. На хълмчето с ябълковите дръвчета.
Перин лапна палеца си. Глупава работа — да се пореже на собствената си секира.
— Майка ми обичаше ябълковия цвят. Белите плащове. Но защо е трябвало да… Да ме изгори дано, Пет беше само на девет години. Момичетата… — Гласът му беше съвсем спокоен. Помисли си, че би трябвало да има някакви чувства в тези думи. Някакви чувства.
— Били са тролоци — бързо поясни госпожа ал-Вийр. — Те са се върнали, Перин. Не както се появиха, когато заминахте, този път не нападнаха селото, а околностите. Повечето ферми без близки съседи са изоставени. Никой не излиза нощем навън, дори край селото. Същото е и в Девенов просек, и горе на Стражеви хълм, може би чак до Таренов сал. Белите плащове, колкото и да са лоши, сега са единствената ни закрила. Доколкото знам, спасили са две семейства, когато тролоците нападнали фермите им.
— Исках да… Надявах се… — Не можеше да си спомни какво точно бе искал. Нещо, свързано с тролоците. Не искаше да си го спомни. Белите плащове защитават Две реки? Почти му стигаше, за да се разсмее. — А бащата на Ранд? Фермата на Трам. И това ли е работа на тролоците?