— Знам. — Тя го изгледа рязко и той се постара да махне усмивката от лицето си. — Че си срещала такива, исках да кажа. Нали си спомняш, че преди време срещнах двама от тях.
— О, те ли. Е, какво пък, да се надяваме, че лорд Люк поне не е някой надут самохвалко. — Погледът й стана напрегнат и тя го стисна още по-здраво за китките, не чак да го заболи, но за да придаде още повече сила на думите си. — Ти сигурно ще искаш да посетиш фермата на семейството си, дома си. Ще дойда с теб, ако ми позволиш.
— Когато мога, Файле. — Но не сега. Все още не. Ако сега видеше тези гробове под ябълките… Странно. Винаги беше възприемал силата си просто като някаква даденост, а сега се оказваше, че изобщо не е силен. Е, поне беше престанал да реве като бебе. Крайно време бе да се захване с нещо. — Едно по едно. Предполагам, че най-напред трябва да намеря Трам и Абел.
Господин ал-Вийр надникна в гостната и влезе, след като се увери, че не са се прегърнали.
— В кухнята има огиер — съобщи той слисан на Перин. — Огиер. Седи и пие чай. Най-голямата купа в ръцете му изглежда като… — Той показа с два пръста колкото напръстник. — Марин може и да успя да се направи, че среща айилци всеки ден, но едва не припадна, като видя тоя Лоиал. Дадох й двойна доза ракия и тя я гаврътна като водичка. Едва не се задави от кашляне — тя обикновено не пие нещо по-силно от вино. Мисля, че и още една щеше да изпие, ако й бях дал. — Той облиза устни и съсредоточи вниманието си върху някакво несъществуващо петно на дългата си бяла престилка. — Е, оправи ли се вече, момчето ми?
— Съвсем добре съм — отвърна припряно Перин. — Господин ал-Вийр, не можем да останем тук повече. Някой може да издаде на Белите плащове, че сте ме подслонили.
— О, тези, които биха го направили, не са много. Не всички Коплинови и даже не всички Конгарови. — Но все пак не предложи да останат.
— Знаете ли къде мога да намеря господин ал-Тор и господин ал-Вийр?
— Някъде в Западния лес — отвърна бавно Бран. — Само това знам със сигурност. Местят се. — Сплел месестите си пръсти на големия си корем, той килна леко глава на една страна. — Ама нали не си тръгвате? Добре. Казах аз на Марин, че няма да си тръгнете, но тя не ми вярва. Тя смята, че е най-добре за вас — за вас — и като повечето жени е сигурна, че ще направите така, както тя смята за най-добре, стига да си поговори повечко с вас.
— Вижте, господин ал-Вийр — намеси се сладко Файле, — аз лично винаги съм смятала, че мъжете са разумни същества, на които трябва само да им посочиш най-умния път, за да си го изберат сами.
Кметът я удостои с весела усмивка.
— Е, значи вие ще уговорите Перин, както разбирам? Марин е права — това ще е най-умното, ако иска да избегне примката. Единствената причина да се остане е, че понякога човек просто не може да избяга. Не е ли така? Какво пък, вие сигурно знаете по-добре. — Той пренебрегна киселия й поглед. — Хайде, момчето ми. Стисни зъби и дръж на намеренията си, защото тя няма да се откаже от опитите си да те отклони.
В кухнята Лоиал и айилците седяха на пода с кръстосани крака. В хана явно не можеше да се намери достатъчно голям стол за огиера. Той седеше, облегнат с една ръка на масата, достатъчно висок, за да гледа Марин ал-Вийр в очите. Бран беше преувеличил малко с размера на чашата в ръцете на Лоиал, макар че като я погледна повторно, Перин установи, че не е чаша, а гледжосан в бяло супник.
Госпожа ал-Вийр продължаваше да си придава вид все едно, че за нея айилците и огиерът са нещо съвсем обичайно — суетеше се с поднос с хляб, сирене и туршия и гледаше всички да се хранят, но очите й се ококорваха всеки път, щом се спираха на Лоиал, въпреки старанията му да я успокои с хвалби колко вкусни били питките й. Туфестите му уши помръдваха нервно всеки път, щом тя го погледнеше, а тя леко подскачаше при всяко тяхно помръдване, после поклащаше глава и дебелата й посивяла плитка се полюшваше.
При появата на Перин Лоиал изпусна тежка, басова въздишка, постави „чашката“ си на масата и широкото му лице помръкна от тъга.
— Съжалявам за загубата ти, Перин. Споделям скръбта ти. Госпожа ал-Вийр… — Ушите му зверски помръднаха, макар и да не погледна към нея, при което тя рязко подскочи. — Тя ми говореше, че ти ще си тръгнеш, след като нищо тук не те задържа. Ако желаеш, ще попея на ябълките преди да напуснем.
Бран и Марин се спогледаха слисани и кметът се почеса по ухото.