— Благодаря ти, Лоиал. Ще ти бъда много благодарен, но като му дойде времето. Преди това обаче имам да свърша някои работи. — Госпожа ал-Вийр рязко постави таблата на масата и тя издрънча, но той продължи да излага намеренията си такива, каквито бяха: да намери Трам и Абел и да освободи хората, задържани от Белите плащове. За тролоците не спомена нищо, въпреки че и за тях имаше планове. Нямаше намерение да напуска, докато има и един жив тролок или мърдраал в Две реки. Пъхна палци под колана си, за да се сдържи да не погали секирата. — Няма да е лесно — завърши той. — Ще съм благодарен за компанията ти, но ще те разбера, ако предпочетеш да си заминеш. Тази битка не е твоя и ти претърпя немалко беди, откакто се свърза с хора от Емондово поле. А и тук няма да можеш да допишеш книгата си.
— Тук или там, битката е една и съща, струва ми се — отвърна Лоиал. — Книгата може и да почака. Може пък да посветя една глава на теб.
— Казах, че ще дойда с теб — намеси се Гаул. — Не го мислех сериозно, докато това пътуване не загрубя. Дължа ти кръвен данък.
Байн и Чиад погледнаха въпросително Файле и след като тя кимна, добавиха решението си да останат и те.
— Опърничави и глупави — каза госпожа ал-Вийр. — Всички сте такива. Най-много да свършите на бесилките, ако доживеете дотогава. Знаете го, нали? — Тя развърза престилката си и я свали. — Е, щом всички решавате да останете, май ще е по-добре да ви покажа поне къде да се скриете.
Мъжът й изглеждаше изумен от неочакваното й поражение, но бързо се съвзе.
— Мислех си, че може би старият дом за болни е добро място, Марин. Сега никой не ходи там и предполагам, че по-голямата част от покрива му все още си стои.
Така нареченият нов дом за болни, където отнасяха хора за лечение, ако болестта им беше заразна, се намираше източно от селото, отвъд мелницата на майстор Тейн, и това Перин го знаеше от дете. Старият, в Западния лес, беше почти разрушен преди доста време от една силна зимна виелица. Перин си го спомняше полузакрит от дива лоза и шипка, с птици, свили гнезда в останките от сламения покрив, и дупка на язовец при задното стълбище. Добро място за скривалище.
Госпожа ал-Вийр изгледа остро Бран, като че ли изненадана, че си го е помислил.
— Това ще свърши работа, предполагам. За тази нощ поне. Там ще ги заведа.
— Не е нужно ти да го правиш, Марин. Аз ще ги заведа, ако Перин не си спомня пътя.
— Ти май понякога забравяш, че си кметът. Бран. Привличаш хорските очи. Хората ще се зачудят закъде си тръгнал и какво си намислил. Защо не си останеш тук и ако някой надникне, да се погрижиш да си идат убедени, че всичко си е наред. В котела има говеждо варено, и супа от леща има, трябва само да се притопли. И на никого не споменавай за стария болничен дом, Бран. По-добре никой да не си спомня, че съществува.
— Не съм глупак, Марин — отвърна той ядосано.
— Знам, че не си, скъпи.
Трябваше да тръгнат на малки групички, за да не привличат вниманието. Тя щеше да прекоси селото самичка и да ги срещне в гората от другата страна. Айилците я увериха, че ще намерят разцепения от гръмотевица дъб, който им описа, и се измъкнаха през задната врата. Перин го знаеше — огромно дърво на една миля отвъд селото, което изглеждаше посечено по средата, но въпреки това продължаваше да е живо и дори да се разлиства. Смяташе, че може и сам да стигне до болничния дом без никакви неприятности, но госпожа ал-Вийр настоя да се срещнат при дъба.
— Ти все скиториш сам, Перин, а Светлината знае в какво може да се спъне човек. — Погледна Лоиал — вече изправен, рунтавата му коса се триеше в тавана — и въздъхна. — Съжалявам, че нищо не мога да направя с ръста ви, господин Лоиал. Знам, че е топло, но ще имате ли нещо против да си сложите наметалото и да си вдигнете поне качулката? Дори и в тези дни хората ще са склонни сами да се убедят, че не са видели това, които виждат, ако не е онова, което са очаквали, но ако мернат и лицето ви… Не че не сте чаровен, сигурна съм, но трудно ще минете за човек от Две реки.
Усмивката на Лоиал раздвои лицето му под дебелия като зурла нос.
— Денят изобщо не е чак толкова топъл и естествено ще си сложа наметалото, госпожо ал-Вийр.
Тя наметна един лек плетен шал със сини ресни и придружи Перин, Файле и Лоиал до двора на конюшнята, за да се увери, че са тръгнали, и за миг като че ли всичките й усилия за тайнственост се оказаха обречени. Кен Буйе, който изглеждаше направен от стари чворести корени, оглеждаше конете с лъскавите си като мъниста черни очи. Особено коня на Лоиал, по-голям и от дъранските жребци на Бран. Кен чешеше глава и зяпаше огромното седло върху големия кон.