— Трябва само да знаеш кога да им дръпнеш юздите — отвърна разсеяно другата жена. — И кога да не правиш нищо друго, освен да ги оставиш да си я карат по тяхному. Когато ги оставиш да я карат, както те си знаят, когато е без значение, става по-лесно да ги държиш изкъсо, когато е важно. — Тя продължаваше да гледа намръщено след Кен, сякаш не обръщаше внимание на думите си, но после изведнъж добави: — А някои трябва непрекъснато да ги държиш вързани в яхъра.
Тук Перин подскочи раздразнено. Файле определено нямаше нужда от подобни съвети.
— Смятате ли, че ще си държи езика, госпожо ал-Вийр?
Тя се поколеба, но отвърна:
— Убедена съм. Кен е роден с кисел нрав, който става все по-кисел с възрастта, но не е като Хари Коплин и цялата им пасмина. — Въпреки това май не беше съвсем сигурна.
— Най-добре е да тръгваме — каза тя. Никой не й възрази.
Слънцето се беше вдигнало високо, което значеше, че повечето хора са се прибрали за обед. Малцината, които все още се мяркаха навън, главно момчетии, пасящи кравите и овцете, бяха твърде заети с храната, която си бяха донесли за обяд, и твърде далече от коларските пътеки, за да обърнат кой знае какво внимание на минаващите. Въпреки това Лоиал привлече нечий и друг поглед, колкото и да се беше присвил под дълбоката качулка на наметалото си. Дори на гърба на Стъпко, Перин едва стигаше до гърдите на огиера, яхнал едрия си кон. За хора, които ги виждаха отдалече, те навярно приличаха на възрастен човек с две деца, като децата бяха яхнали понита и водеха след себе си товарни понита. Разбира се, и тази гледка не беше от най-обичайните, но Перин се надяваше, че доколкото ги виждат, поне не си мислят нещо друго. Мълвата щеше да привлече внимание. А той трябваше да избегне вниманието, докато не освободи госпожа Люхан и останалите. Само дано Кен не се раздрънкаше. Той самият също бе спуснал качулката на наметалото си. Това също можеше да предизвика приказки, но не толкова, колкото ако някой зърнеше брадата му и разбереше, че съвсем не е дете. Денят поне не беше особено топъл. След Тийр приличаше по-скоро на пролет, отколкото на лято.
Намери разцепения дъб без особено усилие. Двете му половини бяха полегнали настрани, вътрешната им повърхност бе почерняла и земята под тях бе гола. Пътят през селото беше много по-кратък, отколкото обиколно, така че госпожа ал-Вийр вече ги чакаше, придърпвайки малко нетърпеливо шала си. Айилците също бяха тук, приклекнали над купчината сухи дъбови листа и издъвкани от катерици жълъди, Гаул — малко настрана от двете жени. Девите и Гаул се поглеждаха не по-малко бдително, отколкото наблюдаваха околните дървета. Перин не се съмняваше, че са успели да се доберат дотук незабелязани. Съжаляваше, че не притежава това тяхно умение — из горите можеше да се прокрадва доста добре, но на айилците, изглежда, им беше все едно дали е гора, селска земя или голям град. Пожелаеха ли да станат незабележими, намираха начин да го постигнат.
Госпожа ал-Вийр настоя да минат спешени остатъка от пътя, като твърдеше, че е твърде обрасло, за да се язди. Перин не мислеше, че е така, но нямаше нищо против, пък си имаше и други грижи. Главата му гъмжеше от планове. Трябваше най-напред да надникне в стана на Белите плащове, за да реши как да освободи госпожа Люхан и останалите. А и къде ли се криеха Трам и Абел? Нито Бран, нито госпожа ал-Вийр му бяха казали — сигурно и те не знаеха. Щом Трам и Абел все още не бяха успели да освободят пленниците, значи задачата никак не беше лесна. Но той трябваше да го направи някак. След това щеше да обърне внимание и на тролоците.
Никой от селото не беше минавал тук от години и пътеката беше изчезнала, но все пак високите околни дървета бяха попречили на трънаците да избуят. Айилците се плъзгаха безшумно, заедно с останалите, подчинявайки се на настояването на госпожа ал-Вийр всички да са заедно. Лоиал мърмореше одобрително при вида на могъщите дъбове или на някой особено висок ясен или клен. Тук-там пропяваше по някой присмехулник или червеношийка, а веднъж Перин надуши лисица в скривалището й.
И изведнъж долови мъжка миризма, която я нямаше допреди малко, и чу леко изпращяване на суха клонка. Айилците се напрегнаха и се присвиха, с готови за бой копия, а Перин се пресегна към колчана си.
— Спокойно — бързо ги спря госпожа ал-Вийр. — Моля ви, успокойте се.
Внезапно пред тях изникнаха двама мъже, единият вляво — висок, тъмнокос и слаб, другият вдясно — нисък, набит и с посивяла коса. И двамата държаха опънати лъкове, готови да стрелят, а на бедрата им имаше пълни колчани и мечове. И двамата бяха с наметала, които сякаш се сливаха с околния листак.