— Стражници! — възкликна Перин. — Защо не ни казахте, че тук има Айез Седай, госпожо ал-Вийр? Господин ал-Вийр също не спомена нищо. Защо?
— Защото не знае — отвърна тя бързо. — Не излъгах, като казах, че това е работа на Женския кръг. — Тя насочи вниманието си към двамата Стражници, които не се бяха отпуснали дори за миг. — Томас, Ивон, познавате ме. Свалете лъковете. Знаете, че няма да доведа тук никой, който може да направи беля.
— Огиер — каза сивокосият, — айилци, жълтоок мъж, несъмнено онзи, когото търсят Белите плащове — и някаква свирепа девойка с нож. — Перин хвърли поглед към Файле: тя наистина бе измъкнала нож. Този път бе съгласен с нея. Тези двамата можеше и да са Стражници, но все още не бяха отпуснали лъковете си; лицата им все едно бяха изчукани върху наковалня. Айилците на свой ред изглеждаха готови да затанцуват копията, без да са се забулили дори. — Странна група, госпожо ал-Вийр — продължи по-възрастният Стражник. — Ще видим. Ивон? — По-слабият мъж кимна и се стопи сред храсталаците; Перин едва долови с ушите си отдалечаването му. Когато пожелаеха, Стражниците можеха да се движат тихо като самата смърт.
— Какво искате да кажете с това, че било работа на Женския кръг? — настоя той. — Знам, че Белите плащове могат да ви навлекат неприятности, ако разберат за Айез Седай, и че не бихте казали на Хари Коплин за това, но защо го криете от кмета? И от нас?
— Защото обещахме — отвърна раздразнено госпожа ал-Вийр. Раздразнението й, изглежда, бе предизвикано както от Перин, така и от Стражника, останал да ги пази — другояче не можеше да се определи — и може би съвсем мъничко и заради Айез Седай. — Те бяха в Стражеви хълм, когато пристигнаха Белите плащове. Никой не знаеше какви са, освен Женския кръг, които ни ги предадоха да ги скрием. От всички, Перин. Това е най-добрият начин да се запази една тайна така, че колкото може по-малко хора да знаят за нея. Светлината да ме опази дано, знам за две жени, които престанаха да лягат с мъжете си от страх, че могат да проговорят насън. Споразумяхме се да го запазим в тайна.
— И защо сега решихте да го промените? — попита я сурово сивокосият Стражник.
— По причини, които смятам за основателни, Томас. — Според това как придърпа шала си, Перин заподозря, че тя се надява Кръгът и Айез Седай да одобрят решението й. — Къде по-добре бих могла да ви скрия, Перин, освен при Айез Седай? Ти, разбира се, едва ли се боиш от тях, след като замина с една. А и… Съвсем скоро ще разбереш. Просто трябва да ми се доверите.
— Има Айез Седай и Айез Седай — отвърна й Перин. Но онези, които той смяташе за най-лоши, Червената Аджа, не обвързваха към себе си Стражници; Червената Аджа изобщо не обичаше много-много мъжете. Очите на този Томас бяха тъмни и немигащи. Можеха да го нападнат или по-добре просто да си отидат, но Стражникът като нищо можеше да промуши със стрела първия, който направеше нещо, което не му харесва, а и Перин можеше да се обзаложи, че е приготвил повече от една стрела. Айилците, изглежда, бяха съгласни с него — те все още сякаш бяха готови да скочат във всички посоки и във всеки момент, но в същото време като че ли можеха да стоят като статуи, докато самото слънце не замръзне. Перин потупа Файле по рамото и каза:
— Спокойно, всичко ще се оправи.
— Разбира се, че ще се оправи — отвърна тя с усмивка. Беше прибрала ножа си. — Щом госпожа ал-Вийр казва, аз й вярвам.
Перин се надяваше да е права. Той самият вече не се доверяваше толкова много на хората, колкото по-рано. Не и на Айез Седай. Може би не дори и на госпожа ал-Вийр. Но пък може би тези Айез Седай щяха да му помогнат да се пребори с тролоците. Бе готов да се довери на всеки, който би могъл да го направи. Но доколко можеше да разчита на Айез Седай? Те вършеха всичко това по свои собствени причини. За него Две реки можеше и да е роден дом, но за тях можеше да е само едно камъче върху таблата за игра. Файле и Марин ал-Вийр обаче, изглежда, им се доверяваха, а айилците изчакваха. Засега като че ли нямаше голям избор.
Глава 31
Уверения
След няколко минути Ивон се върна.
— Можете да продължите, госпожо ал-Вийр — беше единственото, което каза преди двамата с Томас отново да изчезнат сред храсталаците без никакъв шум освен някое и друго изшумоляло сухо листо.
— Много са добри — промърмори Гаул, който не преставаше да се оглежда подозрително.
— И малко дете може да се скрие в това — каза му Чиад и плесна една клонка. Но и тя продължаваше да следи храстите не по-малко бдително от Гаул.