Перин разбра, че очите му са уловили светлината, и стисна зъби. Лицето му заприлича на изсечено от скала.
Трам въздъхна.
— Първо ще се погрижим за Нати и останалите. После можем да решим какво да правим с тролоците.
— Не се оставяй това да те гризе отвътре, момче — промълви Абел. Омразата може така да нарасне, че да изпепели всичко друго в теб.
— Нищо не ме гризе — отвърна Перин хладно. — Просто съм решил да направя това, което трябва да се направи. — Палецът му пробяга по острието на секирата.
Дейн Борнхалд изправи гръб на седлото си, щом стотната, която бе извел на патрул, наближи Стражеви хълм. Сега вече бяха по-малко от сто. На единадесет седла бяха вързани труповете на доскорошните им ездачи, а други двадесет и трима мъже бяха ранени и превързани. Тролоците им бяха спретнали хубава засада — можеше и напълно да ги унищожат, ако бяха по-малко обучени и по-малко твърди воини. Това, което го безпокоеше, бе, че при трети пореден патрул се бе натъкнал на въоръжена атака. Не случайна схватка с палещи и убиващи тролоци, а планирано нападение. И само на патрули, които той лично водеше. Тролоците се стараеха да отбягват другите. Този факт събуждаше въпроси, а отговорите, които им измисляше, не предлагаха решение.
Слънцето потъваше зад планините. В селцето, чиито сламени покриви покриваха склона на хълма, вече светеха няколко къщи. Единственият покрив с керемиди стърчеше на самото било — ханът „Бялата мечка“. В друга вечер можеше да прескочи до него за чаша вино въпреки изнервящата тишина, която обгръщаше гостилницата при появата на един Бял плащ със златния слънчев изгрев на гърдите. Той рядко пиеше, но понякога му доставяше удоволствие да поседи сред хора, различни от Чедата; след известно време те почти забравяха за присъствието му и отново подхващаха смеха и приказките. В друга вечер. Тази нощ му се искаше да се усамоти и да размисли.
Сред стотината фургони, струпани на половин миля от подножието на хълма, кипеше оживена дейност. Мъже и жени в облекла, още по-пъстри и от фургоните им, товареха вещи, които бяха лежали пръснати из стана в продължение на седмици. Изглежда, Пътуващият народ отново се канеше да тръгне на път, и то още по изгрев слънце.
— Фарран! — Якият стотник сръга коня си към него и Борнхалд кимна към кервана на Туатан. — Уведоми Търсача, че ако иска да придвижи хората си, могат да тръгнат на юг. — Картите му показваха, че по река Тарен няма друг брод освен при Таренов сал, но той бе започнал да разбира колко са стари още щом пристигнаха тук. Никой не трябваше да напуска Две реки, за да не се озове командата му в капан, и той трябваше да се погрижи за това. — А, Фарран, и не е нужно да използвате ботуши и юмруци, нали? Достатъчно е да им го кажете. Този Рен изглежда разумен.
— Както заповядате, лорд Борнхалд. — Стотникът го изрече с леко разочарование. Допря облечения си в ръкавица юмрук до сърцето си и възви към табора на Туатан. Можеше и да не му харесва, но щеше да се подчини, Каквато и неприязън да изпитваше към Пътуващия народ, беше добър войник.
Гледката на собствения му лагер за миг предизвика у Борнхалд тръпка на гордост със спретнатите дълги редици бели шатри с остри покриви и изрядно изпънатите въжени заграждения за конете. Дори тук, в този изоставен от Светлината край на света, Чедата поддържаха реда, без да допуснат отслабване на дисциплината. Наистина беше изоставен от Светлината. Тролоците го доказваха. Щом горяха ферми, значи поне част от тукашния народ беше чист. Част само. Останалите се кланяха и повтаряха „да, милорд“, „както кажете, милорд“, и упорито си я караха, както си знаят, щом му видеха гърба. И не само, че си я караха, а криеха и Айез Седай. На втория ден южно от Тарен бяха убили един Стражник — сменящият цветовете си плащ на мъжа беше достатъчно доказателство. Борнхалд мразеше Айез Седай, които не се отказваха от Единствената сила, сякаш Разрушението на света не беше предостатъчно. Пак щяха да го докарат, ако не бъдеха спрени. Мигновеното му добро настроение се стопи като пролетен сняг.
Очите му подириха палатката, където неизменно държаха пленниците, освен за по някоя малка разходка веднъж на ден, и то само по един. Никой от тях нямаше да се опита да избяга, щом това означаваше да остави другите. Не че бягството щеше да ги отведе на повече от дузина крачки — в двата края на шатрата стоеше по един страж, а на дузина крачки пазеха още двадесет Чеда — но му се искаше неприятностите да са колкото се може по-малко. От една беля можеше да пламне друга. Ако се приложеше преголяма грубост към задържаните, това можеше да предизвика негодувание в селото, което на свой ред да предизвика необходимостта от нови сурови мерки. Биар беше глупак. Той — и неколцина други, особено Фарран — искаха да подложат пленниците на разпит. Борнхалд не беше Разпитвач и не обичаше да прилага методите им. Нито смяташе да допусне такива като Фарран да се доближат до момичетата, дори те да бяха Мраколюбки, както твърдеше Ордийт.