— Само ако те види жив, за да ти чуе приказките.
Ордийт се озъби, присви се като подивяла твар и от разранената му устна захвърчаха слюнки. Бавно се отърси, още по-бавно се изправи.
— Трябва да действаме заедно. — Люгардският акцент изчезна, заменен от по-величествен, по-заповеден тон. Борнхалд предпочиташе насмешливия му люгардски говор пред леко мазната, едва прикрита презрителност, лъхаща от този. — Тук Сянката лежи навсякъде около нас. Не само тролоците и мърдраалите. Те са най-малкото зло. Трима са се пръкнали тук — Мраколюбци, решили да разтърсят света, трима, чиято порода е отглеждана от Тъмния отпреди хиляда години и повече, Ранд ал-Тор. Мат Каутон. Перин Айбара. Знаеш имената им. В това място са пуснати сили, от които на света тясно ще му стане. Твари на Сянката бродят в нощта, покваряват човешките сърца, проникват в хорските сънища. Нашибай тази земя. С бич я удари и те ще дойдат. Ранд ал-Тор, Мат Каутон. Перин Айбара. — Последното име Ордийт почти погали с език.
Борнхалд вдиша хрипливо. Не беше сигурен как Ордийт бе разбрал какво търси лично той.
— Разбрах какво си направил във фермата на Айбара…
— Нашибай ги. — В тона му се прокрадна нотка на лудост, на челото му изби пот. — С камшик ги нашибай и тримата ще дойдат.
Борнхалд повиши тон.
— Скрих го, защото се налагаше. — Не беше имал избор. Ако истината се разкриеше, нямаше да му се размине само с гневни погледи. Последното, което му трябваше сега, бе да се вдигне бунт, сякаш тролоците не му стигаха. — Но няма да простя убийството на Чеда. Чу ли ме? Какво толкова правиш, че трябва да го криеш от Чедата?
— Ти съмняваш ли се, че Сянката е готова да направи всичко, за да ме спре?
— Какво?
— Съмняваш ли се? — Ордийт напрегнато се наведе към него. — Видя Сивите.
Борнхалд се поколеба. Петдесет Чеда около него, посред Стражеви хълм, и никой не беше забелязал двамата с камите. Той лично беше гледал право в тях и не ги беше забелязал. Докато Ордийт не уби и двамата. Този мършав дребосък си бе спечелил завидно уважение сред мъжете с подвига си. По-късно Борнхалд разпореди да заровят дълбоко двамата с камите. Оръжията изглеждаха стоманени, но докосването до тях разяждаше плътта като разтопен метал. Първата пръст, която хвърлиха в ямата, засъска и запуши.
— И ти вярваш, че са дошли за теб?
— О да, милорд Борнхалд. За мен. На всичко е готова, само да ме спре. Сянката лично иска да ме спре.
— Това все още не обяснява убийството на…
— Това, което правя, трябва да го правя тайно. — Гласът му премина в шепот, почти съскане. — Сянката може да нахлува в умовете на хората, за да ме намери. В мислите им да нахлува, в сънищата. Ти искаш ли да умреш в съня си? И това може да стане.
— Ти си… луд.
— Остави ме на воля и ще ти доведа Перин Айбара. Това изискват заповедите на Педрон Ниал. Позволи ми да действам на воля и ще връча Перин Айбара в ръцете ти.
Борнхалд дълго мълча и най-сетне отрони:
— Не искам да те виждам. Махай се.
След като Ордийт излезе, Борнхалд потръпна. Какво беше намислил лорд-капитан командирът с този човек? Но ако докараше Айбара в ръцете му… Той хвърли ръкавиците и зарови разпилените си вещи. Тук някъде имаше шишенце ракия…
Човекът, който наричаше себе си Ордийт и дори понякога сам мислеше за себе си като за Ордийт, се запрокрадва между палатките на Чедата на Светлината, следейки мъжете в белите плащове с бдителен поглед. Полезни сечива, невежи, но не можеше да им се вярва. Особено на Борнхалд — от него можеше да се наложи да се отърве, ако започнеше да му създава сериозни неприятности. Виж, с Биар щеше да се оправи много лесно. Но все още не. Сега предстояха далеч по-важни неща. Някои от войниците му кимаха почтително, щом минеше покрай тях. Той им показваше зъбите си и те приемаха това за усмивка. Сечива. И тъпи при това.
Очите му зашариха алчно по шатрата, в която държаха пленниците. Те можеха да почакат. Поне още известно време. Още малко. Все едно, те бяха само трошици. Стръв. Той и във фермата на Айбара щеше да се озапти, но Кон Айбара му се бе изсмял в лицето, а Джослин го бе нарекла мръсен дребен глупак затова, че е обявил сина й за Мраколюбец. Е, получиха си го. Как пищяха само, докато изгаряха. Той неволно се изкикоти от удоволствие. Трошици.
Усещаше присъствието на един от онези, които мразеше — там някъде, на юг, към Емондово поле. Кой ли беше? Нямаше значение, Ранд ал-Тор беше единственият, който наистина имаше значение. Щеше да познае, ако беше ал-Тор. Мълвата все още не го беше досегнала, но щеше. Ордийт потръпна от страст. Нямаше начин. Още приказки щяха да си пробият път през стражите на Борнхалд при Таренов сал. Още вести за погромите в Две реки, които да се понесат и стигнат до ушите на Ранд ал-Тор, и да се пропият в мозъка му. Първо ал-Тор, после и Кулата — заради онова, което му бяха отнели. Той щеше да си върне всичко, което му се полагаше по право.