Всичко цъкаше като добре навит часовник, макар и с пречещия му Борнхалд, докато не се появи този, новият, с неговите Сиви. Ордийт прокара кокалести пръсти през мазната си коса. Защо поне сънищата не можеше да са си негови? Той вече не беше кукла, подхвърляна насам-натам от мърдраали и Отстъпници, и от самия Тъмен. Сега той дърпаше конците. Сега не можеха да го спрат, нито да го убият.
— Нищо не може да ме убие — промърмори той навъсен. — Не и мен. Оцелял съм след Тролокските войни. — Е, поне част от него. Той се изсмя пронизително, долови лудостта в този кикот, позна я, но тя не го притесни.
Един млад Бял плащ го изгледа намръщено. Този път в оголените зъби на Ордийт нямаше и намек за усмивка и младежът се сепна уплашен. Ордийт се озъби и продължи по-бързо между палатките.
Ордийт влезе в шатрата си и огледа пленника си, разпънат между две халки, достатъчно дебели, за да задържат цял конски впряг. Стоманената верига беше яка, но той бе изчислил колко още е нужно и я беше удвоил. И добре, че го бе направил. Една брънка по-малко и тя щеше да се скъса.
Той въздъхна и приседна на ръба на кревата си. Светилниците бяха запалени до един — повече от дузина — и не оставаха в шатрата и една сенчица. Беше светло като посред бял ден.
— Помисли ли над предложението ми? Приемеш ли, ще ходиш на свобода. Откажеш ли… Знам как да уязвя такива от твоята порода. Мога да те накарам да пищиш, докато умираш вечно. Вечно ще мреш и вечно ще пищиш.
Веригите трепнаха и издрънчаха. Коловете, забити дълбоко в земята, изскърцаха.
— Добре. — Гласът на мърдраала беше сух като свличаша се змийска кожа. — Приемам. Освободи ме.
Ордийт се усмихна. Това нещо го смяташе за глупак. Щеше да се научи. Всички щяха да се научат.
— Първо работата с… да го наречем, договора и споразумението.
И той заговори, а мърдраалът започна да се поти.
Глава 32
Въпроси за задаване
На следващата заран, докато слънцето все още обагряше небето в пурпур, Верин обяви:
— Скоро трябва да тръгнем за Стражеви хълм. Така че не се мотайте. — Перин вдигна глава от купата с изстинала каша и срещна твърдия й поглед; Айез Седай не очакваше да й противоречат. След малко тя добави замислено: — И не си въобразявай, че ще ти помогна в някоя глупост. Хитър младеж си ти. Но не пробутвай хитрините си на мен.
Трам и Абел се спогледаха изненадани — явно досега те и Айез Седай си я бяха карали всеки по свой начин, но и да имаха някакви възражения, оставиха ги неизказани. Въпреки това Томас, който вече бе опаковал наметалото си на Стражник в дисагите си, погледна мъжете — както и Перин — с изопнато лице, сякаш очакваше някакви спорове, които бе готов тутакси да пресече. Стражниците винаги правеха това, което искаха Айез Седай.
Тя, разбира се, смяташе да се намеси — Айез Седай винаги го правеха, — но да е край него със сигурност щеше да е по-добре, отколкото да я остави зад гърба си. Да избегнеш напълно намесата на Айез Седай беше почти невъзможно, решат ли да си напъхат носа в твоите работи; единственият възможен подход беше да се постараеш да ги използваш, докато и те използват теб, да ги следиш и да се надяваш, че ще успееш да отскочиш настрани преди да са те напъхали в чувала с главата напред.
— Вие също ще сте добре дошла — обърна се той към Аланна, но тя го изгледа с такъв смразяващ поглед, че моментално го накара да млъкне. Тя не беше докоснала кашата си и стоеше до един от увитите с лозници прозорци, взирайки се през преградата от листа.
Той не можа да прецени дали е доволна от плана му да разузнае. Да я разгадае се бе оказало почти невъзможно. За Айез Седай се смяташе, че са самото олицетворение на хладната невъзмутимост, и Аланна беше тъкмо това, въпреки че в нея от време на време проблясваше ярост или непредсказуем хумор, като лятна мълния — тресне и изчезне. Понякога го поглеждаше така, че ако не беше Айез Седай, можеше да се помисли, че му се възхищава. Друг път — все едно че е някакъв сложен механизъм, който тя е решила да разглоби част по част, за да разбере как действа. Дори Верин в това отношение беше по-поносима — в повечето случаи тя просто беше неразгадаема. Изнервяща понякога, но поне не се налагаше да се чуди дали след това ще успее отново да сглоби късчетата.
Съжаляваше, че не може да принуди Файле да остане — това нямаше да е като да я изостави, а просто да я задържи настрана от Белите плащове — но тя беше стиснала челюсти с присъщото си упорство и очите й святкаха с опасен блясък.