— Чакам с нетърпение да разгледам вашия край. Баща ми също отглежда овце. — Тонът й не търпеше възражения: нямаше да остане, освен ако не я вържеше.
За миг той сериозно се замисли дали да не го направи. Но опасността от Белите плащове нямаше да е чак толкова голяма — днес той смяташе само да поогледа.
— Мислех, че е търговец — каза той.
— И овце гледа. — На бузите й избиха алени петна: може би баща й беше беден човек, а не търговец. Не разбираше защо й трябва да се прави на богатска щерка, но щом така искаше, той нямаше да й пречи. Все пак смутена или не, тя си оставаше все така упорита.
Той си спомни съвета на господин Каутон.
— Не знам дали ще видиш кой знае какво. В някои ферми стрижат, предполагам. Сигурно няма да е по-различно от това, което прави баща ти. Във всеки случай ще се радвам, ако ми правиш компания. — Изненадата на лицето й, когато разбра, че няма да спори с нея, почти си струваше тревогата от това, че ще дойде. Може би Абел бе прав.
Виж, с Лоиал нещата стояха съвсем иначе.
— Но аз искам да дойда — запротестира Огиерът, когато му се каза, че не е възможно. — Искам да ти помогна, Перин.
— Вие ще останете, господин Лоиал — каза Абел, а Трам добави: — Наложително е да избегнем вниманието на околните колкото може. — Ушите на Лоиал клюмнаха обезсърчено.
Перин го придърпа настрана от останалите, доколкото позволяваше помещението, и му даде знак да се наведе. После се заусмихва, все едно че се шегуваше нещо с гиганта. Надяваше се всички присъстващи да повярват на това.
— Искам да държиш под око Аланна — зашушна той. Лоиал се стресна и той дръпна огиера за ръкава, продължавайки да се хили като последния глупак. — Хили се бе, Лоиал. Сега все едно не си говорим нищо важно, нали така? — Огиерът се усмихна несигурно. Трябваше да мине. — Айез Седай правят каквото правят по свои основания, Лоиал. — И те можеше да са съвсем не това, което човек очаква, нито дори каквото би могъл и да си помисли. — Кой знае какво може да й хрумне? Достатъчно са ми изненадите, откакто се върнах у дома, че и тя да ми натресе някоя. Не очаквам да я спреш, но просто си отбелязвай, ако видиш нещо нередно.
— Благодаря за задачата — промърмори кисело Лоиал и ушите му помръднаха. — Но не мислиш ли, че е най-добре просто да оставиш Айез Седай да прави каквото си иска? — Лесно му беше да го каже: Айез Седай не можеха да преливат в огиерски стеддинг. Перин само го погледна и след миг огиерът въздъхна: — Е, добре. Не мога да кажа, че около теб не е… интересно. — Той се изправи, попипа носа си с дебелия си пръст и обяви на останалите: — Прави сте, в тази работа ще привлека нежелани погледи. Е, поне ще мога да поработя върху бележките си. От дни не съм работил над книгата.
Верин и Аланна се спогледаха с наразгадаеми лица, след което извърнаха немигащите си очи към Перин. Просто не му беше по силите да разбере какво си мислят.
Товарните животни трябваше да се оставят, разбира се. Товарни коне със сигурност щяха да предизвикат коментар, защото подсказваха за дълго пътуване, а никой в Две реки не пътуваше далече от дома дори в доста по-добри времена. Аланна се усмихваше леко и доволно, докато ги гледаше как оседлават конете си. Несъмнено вярваше, че товарните животни и плетените кошове с багаж ще го обвържат със стария болничен дом, към нея и Верин. Сигурно щеше доста да се изненада, ако разбереше, че откакто бе напуснал дома си, беше навикнал да преживява само с едни дисаги, а понякога и само с кесията на колана си.
След като стегна ремъците на седлото на Стъпко, той се изправи и се сепна. Верин го наблюдаваше със задълбочен израз, в който липсваше каквато и да е завеяност, сякаш знаеше какво си мисли и й беше забавно. Достатъчно неприятно беше, когато Файле се държеше така, а с една Айез Седай беше сто пъти по-неприятно. Чукът обаче, преметнат с навитото одеяло и дисагите, изглежда, я озадачи. Зарадва се, че поне едно нещо не й е ясно. От друга страна, можеше да мине и без любопитството й. Какво толкова забележително виждаше тя в един най-обикновен чук?
Не им отне много време да се приготвят. Конят на Верин беше един незабележим кафяв скопец, толкова обикновен за необученото око, колкото и облеклото й, но мощната му гръд и силната задница свидетелстваха за издръжливост почти колкото тази на сивия висок и строен боен кон със свирепи очи на Стражника й. Стъпко засумтя към другия жребец, докато Перин не го потупа по шията. Сивият беше по-дисциплиниран — и също така много по-готов да се бие, ако Томас му позволеше. Стражникът водеше животното си не толкова с юзди, колкото с колене, и двамата сякаш се бяха слели в едно.