Намери я да подръпва разсеяно юздите на Лястовица, докато кобилата душеше рамото й. Твърде много се беше залисала да се усмихва с възхита на Уил ал-Сийн, един от братовчедите, които живееха чак откъм Девенов просек, за да обърне внимание на коня си, а Уил също й отвръщаше с усмивка. Миловидно момче беше този Уил. Какво пък, той беше с една година по-голям от Перин, но твърде миловиден, за да бъде смятан за мъж. Когато Уил дойдеше в Емондово поле за танци, всички момичета се изпотрепваха да го зяпат и да въздишат. Точно като Файле в момента. Наистина, тя не въздишаше, но усмивката й беше определено одобрителна.
Перин пристъпи и я прегърна през кръста, като сложи другата си ръка на секирата.
— Как си, Уил? — попита той и се усмихна колкото можеше по-широко. Нямаше смисъл да показва на Файле, че ревнува. Не че ревнуваше.
— Чудесно, Перин. — Очите на Уил се спряха за миг на секирата и на лицето му се изписа болнав израз. — Просто чудесно. — Отбягвайки да поглежда повече Файле, той се забърза към останалите, които бяха обкръжили Верин.
Файле вдигна поглед към Перин, присвила устни, после го хвана за брадата с една ръка и леко разтърси главата му.
— Перин, Перин, Перин — промърмори тя тихо.
Не му стана ясно какво иска да каже, но реши, че е по-добре да не пита. Тя самата изглеждаше сякаш не знае дали е ядосана, или — възможно ли беше да е развеселена? Най-добре беше да не я пита.
Уил не беше единственият, който кривеше поглед, щом видеше очите му, разбира се. Изглежда всички, млади и стари, мъже и жени, се стряскаха, когато ги видеха за първи път. Старата госпожа ал-Сийн го сръга с тояжката си и тъмните й очи се разшириха от изумление, щом той изпъшка. Навярно си мислеше, че не е истински. Никой обаче не каза нищо.
Отведоха конете им в една от плевните — Томас сам се погрижи за своя жребец, който явно не даваше на никой друг да пипа юздите му — и всички, с изключение на момчетата, накатерили се отново по покривите, се натъпкаха в къщата.
За гостите имаше силен чай и набързо изчеткани столове с високи облегалки, а за Верин и Файле се намериха и бродирани възглавнички. Най-възбуждащо беше присъствието на Верин, Томас и Файле. Стаята се изпълни с мърморене като гъша врява и всички зяпаха тримата, сякаш носеха корони или всеки момент щяха да направят някакъв фокус. Чужденците винаги бяха предмет на силно любопитство за хората в Две реки. Мечът на Томас привлече специален коментар, почти шепнешком, но Перин го чу ясно. Мечовете тук не бяха нещо обичайно, най-малкото допреди да дойдат Белите плащове. Едно момченце, високо едва до кръста му, спомена за Стражници, но смехът на големите бързо заглуши думите му.
Щом гостите се разположиха, Джац ал-Сийн се изправи пред широката каменна камина — як мъж с квадратни рамене, с още по-малко коса и от господин ал-Вийр и също толкова сива. Зад главата му, между две сребърни поставки, на перваза на камината цъкаше часовник — белег за заможност на един фермер. Бърборенето утихна, когато той вдигна ръка, а братовчед му Уит, почти негов двойник, но напълно оплешивял, и Флан Луин, посивял и чворест като градински кол, зашъткаха на хората си.
— Госпожо Матуин, лейди Файле — каза Джац и им се поклони тромаво, — добре сте дошли тук, за колкото време пожелаете да ни гостувате. Длъжен съм обаче да ви предупредя. Знаете за неприятностите, които ни сполетяха в този край. Най-добре за вас ще е да продължите направо към Емондово поле или към Стражеви хълм и да отседнете там. Те са твърде големи, за да ги сполетят беди. Аз бих ви посъветвал направо да напуснете Две реки, но доколкото разбирам, Чедата на Светлината не пускат никой да премине Тарен. Не знам защо, но е така.
— Но в околностите се намират толкова чудесни истории — отвърна Верин и примигна мило. — Ще ги пропусна, ако отседна в някое село. — Без да излъже и една трошичка, тя успя да създаде впечатлението, че е дошла в Две реки, за да събира древни истории, също като Моарейн, сякаш преди толкова много време. Пръстенът й с Великата змия лежеше прибран в кесията й, макар Перин да се съмняваше, че някой от хората тук знае какво означава той.