— Каквото и да е — промърмори Перин, — за добро е. Колкото повече хора са заедно на едно място, толкова по-безопасно е.
— Разбира се. Ранд всъщност държи Меча, доколкото разбирам?
Той се намръщи, но нямаше смисъл да не й го казва. Тя знаеше за Ранд и знаеше също така какво означава Тийр.
— Държи го.
— Пази се от Аланна, Перин.
— Какво? — Бързите смени на темата от страна на Айез Седай го объркаха. Особено когато тя взе да му обяснява да направи нещо, за което той сам се беше сетил и при това смяташе да го пази в тайна от нея. — Защо?
Лицето на Верин остана невъзмутимо, но тъмните й очи изведнъж грейнаха, будни и пронизващи.
— В Бялата кула съществуват много… замисли. Далеч не всички са злонамерени, но понякога е трудно да се каже, преди да е станало твърде късно. А дори и най-добронамерените често допускат някои нишки да бъдат скъсани по време на втъкаването, няколко пръчки да се счупят и да бъдат махнати, докато се плете кошницата. Един тавирен може да се окаже много полезна пръчка в изплитането на какви ли не планове. — Пак така внезапно тя придоби леко смутен вид от блъсканицата наоколо и смени темата. — Господин ал-Сийн съвсем не си губи времето, нали? Ще ида да видя дали ще може да отдели някой да се погрижи и за конете ни.
Файле потръпна, когато Кафявата сестра се отдалечи.
— Понякога тези Айез Седай ме правят… неспокойна — промърмори тя.
— Неспокойна ли? — възкликна Перин. — В повечето случаи те ме плашат до смърт.
Тя се изсмя тихичко и започна да си играе с едно от копчетата на палтото му.
— Перин, аз бях… глупачка.
— Какво искаш да кажеш? — Тя вдигна очи към неговите — още малко и щеше да скъса копчето, затова той добави бързо: — Ти си една от най-малко глупавите хора, които съм познавал. — Стисна зъби и си затвори устата, преди да е добавил „в повечето случаи“ и остана доволен, че го направи, защото тя се усмихна.
— Много мило от твоя страна, че ми го казваш, но наистина бях глупава. — Потупа копчето и започна да му оправя палтото — от което изобщо нямаше нужда — и да глади с длани реверите му. — Ти беше толкова глупав — заговори тя бързо — просто защото онзи младеж ме погледна — ама наистина, видът му е твърде момчешки; изобщо не е като теб — че си помислих дали да не те накарам малко да поревнуваш — само мъничко — като се престоря — просто се престоря, — че съм очарована от лорд Люк. Не трябваше да го правя. Ще ми простиш ли?
Той се помъчи да подреди обърканите й думи. Добре беше, дето е преценила, че видът на Уил е хлапашки — ако се опиташе да си пусне брада, сигурно щеше да е хилава — но не спомена как бе отвърнала на погледа на Уил. А ако просто се бе преструвала, че е привлечена от ухажващия я Люк, защо тогава се изчерви така?
— Разбира се, че ти прощавам — каза той. Но очите й блеснаха опасно. — Искам да кажа, няма за какво да ти прощавам. — Блясъкът в очите й обаче стана още по-силен. Всъщност какво очакваше тя да й каже? — А ти ще ми простиш ли? Когато се опитвах да те пропъдя, казах неща, които не биваше да говоря. За това ще ми простиш ли?
— Казал си неща, които имат нужда от прошка? — попита тя с мил гласец и той разбра, че е изпаднал в беда. — Не мога да си спомня, но ще го имам предвид.
Щяла да го има предвид? Ето това наистина прозвуча като от уста на благородна дама; навярно баща й работеше за някой лорд и тя бе наблюдавала как говорят дамите. Нямаше никаква представа какво иска да му каже. Но беше сигурен, че много скоро ще го разбере.
Беше истинско облекчение отново да се метне на седлото на Стъпко, при цялата тази суматоха наоколо — хората запрягаха фургоните и спореха какво могат да вземат със себе си и какво не могат, хлапетиите тичаха да изловят пилетата и гъските. Някои от по-големите момчета вече подкарваха добитъка на изток, други изкарваха овце от кошарата.
Файле не поясни за какво точно е намекнала. Вместо това му се усмихна и сравни пазенето на овцете тук с гледането им в Салдеа, а когато едно от момичетата й донесе букет от червени свенливчета, понечи да му забоде няколко от цветчетата в брадата, смеейки се на усилията му да я спре. Накратко казано, накара го да излезе от кожата си. Май пак трябваше да поговори с господин Каутон.
— Върви със Светлината — пожела му господин ал-Сийн, когато вече бяха готови да потеглят — и пази момчетата.