Примъквайки се от дърво на дърво, той и Файле последваха Трам и Абел до мястото, където айилците вече се бяха спотаили, недалече от северния край на горичката. Верин също се оказа там, както и Томас, разбира се. Храстите им осигуряваха тънка преграда от листа, достатъчна, за да ги прикрие, но не толкова, че да им пречи да наблюдават.
Лагерът на Белите плащове се простираше в подножието на Стражеви хълм. Стотици мъже, някои с ризници, се движеха между дълги прави редици бели шатри. Огражденията за конете бяха разположени от изток и запад. Разседлаването на коне и четкането им показваше, че патрулите са свършили дежурството си, докато в същото време двойна колона от може би стотина конници, свежи и изрядни, потегляше в бодра стъпка по посока на Водния лес. На интервали около лагерното укрепление маршируваха стражи в бели плащове, с вдигнати на рамо копия. Излъсканите им шлемове блестяха под лъчите на залязващото слънце.
До ушите на Перин достигна глух тътен. Далече откъм запад се появиха двадесетина ездачи — препускаха в галоп по пътя откъм Емондово поле. Няколко минути да се бяха забавили, и със сигурност щяха да ги забележат. Прозвуча рог и мъжете из лагера се раздвижиха към вечерните огньове за храна.
По-настрана от основния се виждаше един по-малък стан, чиито палатки бяха пръснати безразборно, някои бяха провиснали на въжетата си. Които и да бяха обитателите им, явно в момента ги нямаше. Само няколко коня, които лениво махаха опашки, показваха, че станът изобщо има обитатели. Не бяха Бели плащове. Чедата на Светлината бяха твърде изрядни за такъв мърляво поддържан стан.
Между горичката и двата стана се простираше широка поляна, покрита с трева и полски цветя. Местните селяни най-вероятно я използваха за пасище. Но не и сега. Пространството беше доста равно. Бели плащове, втурнали се в галоп като онзи патрул, можеха да го покрият само за минута.
Абел насочи вниманието на Перин към по-големия лагер.
— Виждаш ли ей онази палатка в средата, с по един страж от двете страни на входа? — Перин кимна. Ниско спусналото се слънце хвърляше резки сенки на изток, но той виждаше достатъчно добре. — В нея са Нати и момичетата. Както и Люханови. Виждал съм ги да влизат и излизат оттам. По един човек и винаги придружени от страж, дори до тоалетните.
— Три пъти сме се опитвали да се промъкнем през нощта — каза Трам, — но те пазят много зорко около лагера. Последния път едва успяхме да се измъкнем.
Щеше да е все едно да се опиташ да си напъхаш главата в мравуняк и да се надяваш мравките да не те изпохапят. Перин седна в основата на един висок ясен и постави лъка на коленете си.
— Искам да помисля малко. Господин ал-Тор, бихте ли укротили малко Уил и другите момци? Гледайте на някой да не му хрумне да хукне към дома си. Като нищо ще препуснат право към Северния път, без да помислят, и ще ни довлекат стотина Бели плащове тук да видят какво става. Ако някой се е сетил да си вземе храна, погрижете се да хапнат. Ако се наложи да побегнем, може да изкараме на седлата цяла нощ.
Изведнъж осъзна, че раздава заповеди, но когато понечи да се извини, Трам се ухили и каза:
— Перин, ти пое командването в имота на Джац. Не за първи път следвам командите на по-млад от мен, който знае какво трябва да се направи.
— Добре се справяш, Перин — похвали го и Абел преди двамата с Трам да се оттеглят сред дърветата.
Смутен, Перин се почеса по брадата. Значи той бил поел командването? Всъщност да — нито Трам, нито Абел бяха взимали решения, откакто напуснаха фермата на ал-Сийн, само предлагаха съвети и оставяха на него да реши. Освен това от онзи момент никой не беше го нарекъл „момко“.
— Интересно — подхвърли Верин, която за пореден път си беше извадила бележника. Той съжали, че няма възможност да надникне в записките й.
— Пак ли ще ми изтъкнеш, че върша глупости? — каза той.
Вместо да му отговори, тя промълви замислено:
— Още по-интересно ще е да видя какво ще направиш по-нататък. Не мога да кажа, че разклащаш света из основи като Ранд ал-Тор, но Две реки със сигурност се размърдаха. Чудно дали имаш някаква идея в каква посока точно си ги задвижил.
— Смятам просто да освободя Люханови и Каутонови — отвърна й той раздразнено. — Това е всичко! — Ако се изключеха тролоците. Той облегна глава на дънера и притвори очи. — Всичко, което правя, го правя, защото съм длъжен. Две реки ще си останат точно там, където са си били винаги.
— Разбира се — отвърна Верин.
Чу я как се отдръпва с Томас, пантофите и ботушите стъпваха еднакво безшумно по покритата с ланска шума земя. Отвори очи. Файле се беше загледала след двойката, присвила очи.