Той махна с ръка на Файле да го последва. Въжетата на палатките бяха препятствие за непредпазливи хора в мрака. Той обаче ги виждаше ясно и ловко се промушваше между тях.
Беше запомнил разположението на палатката на пленниците и предпазливо се насочи към нея. Почти в центъра на лагера. Дълъг път дотам и също така дълъг обратно.
Скърцането на ботуши по утъпканата земя и изпъшкването на Файле го накара бързо да се извърне — и в същия миг го събори втурнал се огромен силует в бял плащ — мъж, едър почти колкото майстор Люхан. В гърлото му се впиха железни нокти. Перин сграбчи брадичката на мъжа с една ръка и блъсна нападателя си с юмрук в ребрата, но се чу само пъшкане — никакъв друг резултат. В ушите му закипя кръв, започна да му причернява. Ръката му зашари за секирата, но пръстите му бяха изтръпнали.
Изведнъж мъжът се сгърчи и се срина върху него. Перин отблъсна отпуснатото му тяло и побърза да изпълни дробовете си със сладкия нощен въздух.
Файле пусна цепеницата и потърка слепоочието си.
— Реши, че не си струва да се пази от мен — прошепна тя.
— Глупак — отвърна й шепнешком Перин. — Но силен. — Тези пръсти на шията щеше да ги усеща с дни. — Добре ли си?
— Разбира се. Не съм от порцелан.
Колкото за това, и той не мислеше, че е.
Придърпа отпуснатото тяло до една от палатките, свали белия плащ и бързо завърза краката и ръцете на мъжа с жилки за тетива. Кърпичката, която намери в джоба му, послужи за запушалка на устата. Не беше от най-чистите, но това си беше негов проблем. После наметна плаща на раменете си. Ако ги видеше още някой, може би щеше да го вземе за един от своите. Под пламтящия слънчев изгрев на плаща висеше златен пискюл, показващ някакъв ранг. Офицерски. Още по-добре.
Закрачи открито и бързо между палатките. Онзи нещастник можеха да го намерят всеки момент и да вдигнат тревога. Файле се запромъква до него като сянка.
Когато се приближи до палатката със затворниците, той забави ход, за да не предизвика стражите; от едната страна стоеше страж с бяло наметало, бляскавият връх на копието на другия стърчеше над покрива й.
Изведнъж острият връх изчезна. Звук не се чу.
Само миг след това две тъмни петна изведнъж изникнаха от мрака — двама забулени айилци, нито един от които не беше висок колкото Гаул. Преди стражът да успее да се раздвижи, един от забулените силуети подскочи и го ритна в лицето. Той се олюля. Другата Дева се завъртя и прибави и своя ритник. Стражът рухна, сякаш останал без кости. Присвити, Девите се озърнаха, с готови за хвърляне копия.
При вида на Перин в белия плащ за малко щяха да се нахвърлят върху него, но после забелязаха Файле. Едната поклати глава и прошепна нещо на другата, която като че ли се засмя беззвучно.
Перин се опита да си внуши, че няма защо светът да му е крив, но най-напред Файле го бе спасила да не го удушат, а ето че сега тя се оказа причината някое копие да не прониже вътрешностите му. Дотук поне представляваше страхотна гледка за човек, претендиращ, че ръководи спасителна акция.
Отметна платнището и надникна в шатрата. Майстор Люхан спеше до самия вход, а жените се бяха сгушили отзад. Перин затисна с шепа устата на Харал Люхан и когато очите на мъжа се ококориха от изумление, сложи пръст на устните си.
— Събуди останалите — зашепна Перин. — И тихо. Измъкваме ви оттук. — Очите на майстор Люхан блеснаха — беше го познал.
Перин се измъкна от палатката и свали плаща на стража. Той дишаше тежко и хрипливо през счупения си нос, но преобръщането не го свести. Сега вече трябваше да бързат. Гаул ги чакаше, наметнал плаща на другия страж. Тримата айилци следяха бдително околните шатри. Файле направо подскачаше от нетърпение.
Да се измъкнат по същия начин, по който се бяха добрали дотук, беше невъзможно. Перин го знаеше от самото начало. Дори господин и госпожа Люхан да успееха да се движат достатъчно бързо — нещо, в което той се съмняваше — Боуд и Елдрин щяха да ги забавят. Те се бяха сгушили една в друга слисани — не можеха да повярват на неочакваното си спасение. Само тихото мърморене на майка им ги спираше да не се разреват. Това той го беше предвидил. Трябваха им коне.
Той поведе групата след промъкващите се като призраци айилци. Файле и Каутонови вървяха след него, Харал и Алзбет бяха на опашката. За нечий небрежен поглед щяха да приличат на трима Бели плащове, придружаващи четири жени.
Оградените коне се пазеха, но само откъм външната страна на лагера. В края на краищата, защо да ги пазят от хората, които ги яздят? Това обстоятелство определено улесни Перин. Просто пристъпиха до първата редица коне, най-близо до палатките, и всеки си отвърза по един, с изключение на айилците. Най-трудното се оказа да вдигнат госпожа Люхан на голия гръб на коня — наложи се да я повдигнат Перин и майстор Люхан, а тя през цялото време придърпваше полите си, за да си прикрие коленете. Нати и момичетата й яхнаха своите коне леко, както и Файле, разбира се. Стражите, които уж трябваше да пазят конете, продължаваха маршовата си стъпка, подвиквайки си, че нямало никакви произшествия в нощта.