И с рев той смуши Стъпко и препусна в галоп към пътя. Отначало всъщност не беше сигурен дали ще го последват, но дивашките им викове скоро заглушиха собствения му рев и тропота на копитата. Ако Белите плащове не ги чуеха, значи бяха глухи.
Но всички спряха да реват, когато стигнаха отъпканата земя на Северния път и възвиха в бесен бяг на юг в нощта. Неколцина се разсмяха и завикаха възторжено. Перин смъкна белия плащ от раменете си и го захвърли. Роговете отново отекнаха, този път малко по-слабо.
— Перин — подвикна Уил, надвесен над шията на коня си, — сега какво ще правим? Какво ще направим след това?
— Ще подгоним тролоците! — извика му Перин през рамо. Ако съдеше по избухналия зад гърба му смях, не смяташе, че са му повярвали. Но усети погледа на Верин, забит между плешките му. Тя знаеше. Гръмовен тътен в нощното небе отекна сред тропота на копитата.
Глава 34
Оня, що иде със Зората
Ранните утринни сенки се скъсиха и избледняха. Ранд и Мат подтичваха по безплодното, все още тъмно русло на долината, оставяйки зад гърба си обгърнатия в мъгли Руйдийн. Сухият въздух намекваше за чакащия ги зной, но лекият полъх на вятъра всъщност разхлади Ранд, който беше без връхна дреха. Това нямаше да продължи дълго — изпепеляващата дневна светлина скоро щеше да ги достигне. Бързаха с всички сили, с надеждата да я изпреварят, но той не смяташе, че ще успеят. В най-добрия случай не се движеха никак бързо.
Мат се тътреше до него задъхан. Тъмно петно покриваше половината от лицето му и ризата бе прилепнала до гърдите му от засъхналата кръв. От време на време той опипваше раздразнено дебелата резка около гърлото си, вече почти почерняла, и ръмжеше, но бързаше, макар и да залиташе и да се подпираше на странното копие с черна дръжка. Но не се оплакваше, а това беше лош признак. Мат беше голям мърморко и при най-малкото неудобство и щом сега си кротуваше, значи наистина го болеше много.
Ранд усещаше старата си незараснала рана на хълбока, сякаш нещо ровичкаше в нея, а драскотините по лицето и темето му пареха, но продължаваше да върви напред, леко накуцвайки, без да мисли за собствените си болки. Освен това си даваше ясна сметка за слънцето, изгряващо зад него, и за айилците, които го очакваха на планинския склон пред тях. Там, горе, имаше вода и заслон, и помощ за Мат. Слънцето, изгряващо отзад, и айилците — отпред. Зората и айилците.
Оня, що иде със Зората. Онази Айез Седай, която беше видял — или бе сънувал, че е видял, преди Руйдийн — тя го беше изрекла така, сякаш владееше Прорицанието. „Той ще ви обвърже. Той ще ви върне и той ще ви унищожи.“ Думи, произнесени като пророчество. Ще ги унищожи. Според Пророчеството той щеше да причини ново Разрушение на света. Представата за това го ужасяваше. Може би щеше да го избегне, тази част поне, но войната, смъртта и унищожението вече набъбваха по стъпките му. Тийр изглеждаше първото място от толкова време като че ли, където не бе оставил след себе си хаос, умиращи хора и опожарени села.
Усети, че му се иска да може да яхне Джейде-ин и да подкара жребеца колкото може по-бързо. Не му беше за първи път. „Но не мога да избягам — помисли си той. — Трябва да го направя, защото няма друг, който да го направи. Или ще го направя, или Тъмния ще победи.“ Трудна сделка, но единствената възможна. „Но защо ще трябва да унищожавам айилците? И как?“
Последната мисъл го смрази. Твърде много приличаше на приемане — че ще го стори, че трябва да го стори. Не искаше да навреди на айилците.
— Светлина — промълви той дрезгаво. — Никого не искам да унищожавам.
Мат го погледна мълчаливо. И бдително.
„Все още не съм луд“ — помисли си мрачно Ранд.
Айилците в трите лагера нагоре по склоновете се раздвижиха. Голият факт беше, че имаха нужда от него. Затова беше започнал да обмисля това още когато за първи път откри, че Преродения Дракон и Оня, що иде със Зората най-вероятно са едно и също. Имаше нужда от хора, на които да може да разчита, хора които щяха да го следват заради нещо различно от страха, от алчността или властолюбието. Хора, които нямаше да се стремят да го използват за своите си цели. Беше направил това, което се очакваше от него, и сега щеше да ги използва. Защото трябваше. Все още не бе полудял — поне не мислеше, че е — но мнозина щяха да смятат, че е, преди да е приключил.
Знойно слънце се издигна зад тях преди да са започнали да се катерят по склоновете на Чайендейр. Жегата ги удряше в гърба като зъл прът. Ранд се заизкачва колкото можеше по-бързо по неравния склон. Гърлото му бе забравило последната си глътка, а слънцето изсушаваше ризата му веднага щом се запотеше. Мат също така нямаше нужда от подканяне. Там горе имаше вода. Баир стоеше пред ниските палатки на Мъдрите с мях в ръце, лъскав от кондензираната влага — Ранд беше убеден, че вижда лъскавината му.