На лицето на Стражника за миг се изписа смут.
— Мъдрите успяха да скрият заминаването й почти до залез — отвърна той сковано. — А след това ме… убедиха, че ще е безполезно да я последвам. Дори казаха, че и да го направя, там ще е невъзможно да я намеря, докато не излезе и не тръгне обратно, а тогава тя няма да има нужда от мен. Не съм сигурен дали трябваше да ги послушам.
— Ха, нямало да слуша! — изсумтя Мелайне. Златните й и костени нанизи по шията задрънчаха и тя придърпа шала си раздразнено. — Остави за малко един мъж без контрол и после само го гледай. Ти почти със сигурност щеше да се убиеш, драги, а най-вероятно щеше да убиеш и нея.
— Наложи се двете с Мелайне да го държим почти цялата нощ, докато не започна да ни слуша — каза Амис. Усмивката й бе хем весела, хем малко кисела.
А пък лицето на Лан все едно че беше изрязано от буреносни облаци. Нищо чудно, ако Мъдрите бяха използвали Силата да го задържат. Но какво все пак правеше Моарейн там долу?
— Руарк — попита Ранд. — Как се очаква да обединя айилците? Та те дори не искат и да ме погледнат. — Вдигна ръцете си; драконските люспи проблеснаха под яркото слънце. — Твърдят, че съм бил „Оня, що иде със Зората“, но се изнизаха веднага, щом видяха тези неща.
— Едно е да знаеш, че едно пророчество може някой ден да се сбъдне — отвърна умислен вождът на клана, — а съвсем друго — сбъдването му да стане пред очите ти. Речено е, че ще слееш клановете отново в един народ, както е било много отдавна, но ние сме се сражавали помежду си почти толкова дълго, колкото и с останалата част от света. А за някои от нас има и нещо повече.
„Той в едно ще ви свърже и той ще ви унищожи.“ Руарк сигурно също го беше чувал. Както и другите вождове на кланове, и Мъдрите, ако и те влизаха в гората от блестящи стъклени колони. Стига Моарейн да не бе нагласила специално видение лично за него.
— Всеки ли вижда едни и същи неща сред онези колони в Руйдийн?
— Спри! — сряза го тутакси Мелайне и зелените й очи светнаха като стоманени. — Замълчи или отпрати Аан-аллейн и Матрим. Егвийн, ти също трябва да се махнеш.
— Не е позволено — заяви Амис с малко по-мек тон — да се говори за онова, което се случва в Руйдийн, освен с онези, които са били там. — Съвсем мъничко по-меко, може би. — Дори и тогава малцина говорят за това, и то съвсем рядко.
— Решил съм да променя това, което е позволено и което не е — отвърна им Ранд високомерно. — Време е вече да свиквате. — Долови мърморенето на Егвийн как трябвало да му скъса ушите и й се ухили. — Егвийн също може да остане, след като ме помоли толкова мило. — Тя му се изплези и веднага се изчерви.
— Промяна — промълви Руарк. — Знаете, че той носи промяна, Амис. Тъкмо чуденето каква точно ще е тази промяна и как ще стане тя ни превръща в малки деца, останали сами на тъмно. След като ще бъде, защо да не започне още сега? Няма да се намерят двама вождове на клан, с които съм говорил и които да са го провидели с едни и същи очи, Ранд. Нито пък съвсем едни и същи неща, до подялбата на вода и събирането на мястото, където е сключен Договорът за Руйдийн. Дали е същото и при Мъдрите, не знам, но подозирам, че е така. Смятам, че е въпрос на кръвни линии. Убеден съм, че аз провидях през очите на предците си, както и ти — през тези на своите.
Амис и останалите Мъдри ги изгледаха сърдито, в мрачно мълчание. Мат и Егвийн зяпнаха, еднакво смутени. Единствено Лан като че ли не ги слушаше. Несъмнено се тревожеше какво става с Моарейн.
Ранд се почувства малко странно. Да е гледал през очите на предците си? От известно време вече знаеше, че Трам ал-Тор не е истинският му баща, че са го намерили новороден на склоновете на Драконова планина след последното сражение на Айилската война. Новородено с мъртвата му майка, Дева на копието. Когато поиска позволение да влезе в Руйдийн, бе заявил кръвното си право, но едва сега бе започнал да осъзнава истината. Предците му. Айил.
— Значи и ти си видял началото на строителството на Руйдийн — каза той. — Както и двете Айез Седай. Ти… си чул какво каза едната от тях. — „Той ще ви унищожи.“
— Чух. — Руарк изглеждаше примирен, като човек, комуто току-що са казали, че кракът му ще трябва да се отреже. — Знам.
Ранд смени темата.
— Кое беше „подялба на вода“?
Веждите на вожда на клана се повдигнаха от изненада.
— Не си го разпознал? Макар че, от друга страна, не би трябвало да очаквам, че ще си — в края на краищата ти не си отрасъл с нашите предания. Според най-древните ни предания от деня, в който започнало Разрушението на света, до деня, в който за първи път сме влезли в Триделната земя, само един народ не ни е нападал. Един народ ни позволявал свободно да използваме водата му, когато сме имали нужда. Дълго време ни беше необходимо, докато открием кои са били те. Но с това вече е свършено. Клетвата за мир бе унищожена — дървоубийците се изплюха в лицата ни.