— Кайриен — каза Ранд. — Ти говориш за Кайриен и за Авендоралдера, и за Ламан, който отсякъл Дървото.
— Ламан е наказан и мъртъв — отвърна Руарк. — С клетвопрестъпниците е свършено. — Той погледна Ранд накриво. — Някои, такива като Куладин, го използват за доказателство, че не можем да се доверяваме на никой, който не е Айил. Това е една от причините, поради които той те мрази. Една само. За него лицето ти и кръвта ти са измама. Поне така твърди.
Ранд поклати глава. Моарейн често бе говорила за сложността на едно Вековно везмо, Шарката на Века, изтъкана от Колелото на Времето от нишките на човешките жизнени съдби. Ако предците на кайриенците не бяха позволили на айилците да ползват свободно водата им преди три хиляди години, то кайриенците никога нямаше да получат правото да ползват Копринения път през Пустошта с калема на Авендоралдера в залог. Ако не беше този залог, крал Ламан нямаше да има Дърво, което да отсече: а така нямаше да има Айилска война и той самият нямаше да бъде роден на склона на Драконова планина, за да бъде след това намерен и отнесен в Две реки, където да бъде отгледан. Колко ли други такива пресечни точки е имало, в които едно-единствено решение по един или друг начин е въздействало на вътъка на Шарката за хиляди години напред? Хиляди пъти по хиляда тънки, разклоняващи се влакна, всички придърпващи Шарката към различна форма. Той самият се оказваше едно такова живо и ходещо по света, разклоняващо се влакно, а може би и Мат и Перин също. Това, което те направеха или не направеха, щеше да се разпростре напред през годините и Вековете.
„Създателят трябва да е бил без ум, за да стовари бъдещето на раменете на три селянчета. Но не мога да го сваля. Трябва да си понеса бремето, каквото и да ми струва.“
Когато стигнаха до шатрите на Мъдрите, жените се пъхнаха вътре и повлякоха и Мат — той сигурно се чувстваше ужасно зле, защото не само се подчини, но го направи безропотно.
Ранд понечи да ги последва, но Лан постави ръка на рамото му.
— Видя ли я там? — попита го Стражникът.
— Не, Лан. Съжалявам. Не я видях. Но съм сигурен, че и тя ще се върне невредима.
Лан изпъшка и отдръпна ръката си.
— Пази се от Куладин, Ранд. Срещал съм такива като него. Амбицията го гори отвътре. За да я постигне, света е готов да пожертва.
— Аан-аллейн говори истината — каза Руарк. — Драконите по ръцете ти няма да имат никакво значение, ако загинеш преди вождовете на клановете да са научили за тях. Аз ще се погрижа част от Джиндо на Хейрн да са винаги край теб, докато стигнем Студени скали. Но дори тогава Куладин сигурно ще се опита да ти създаде неприятности, а Шайдо ще го последват. Може би и други. Вярно е, че според пророчеството ти ще бъдеш отгледан от хора не от нашата кръв, но Куладин може да не се окаже единственият, който ще види в теб само един влагоземец.
— Ще се постарая да си пазя гърба — отвърна сухо Ранд. В сказанията, когато някой изпълнеше пророчество, всички викаха: „Слава!“ или нещо подобно, и това беше всичко, освен разправата със злодеите. В истинския живот нещата май не стояха по същия начин.
Влязоха в палатката. Мат вече седеше на една червена възглавница със златни пискюли. Бяха го съблекли. Една жена в бяла роба с качулка бе приключила с изтриването на кръвта по лицето му и тъкмо започваше да му мие гърдите. Амис беше стиснала каменен хаван между коленете си и бъркаше някакъв мехлем, а Баир и Сеана варяха някакви билки в едно гърне.
Мелайне погледна с гримаса Лан и Руарк, след което прикова Ранд с хладните си зелени очи.
— Съблечи се до кръста — каза тя. — Раните по лицето ти не изглеждат толкова сериозни, но дай да видя какво те е свило така. — Тя удари един малък месингов гонг и друга жена в бяла роба притича от дъното на шатрата с димящ сребърен леген и чисти кърпи.
Ранд приседна на една възглавница, насилвайки се да изправи гръб.
— Няма за какво да се безпокоите — увери я той. Втората жена в бяло приклекна до него, спря ръката му, посегнала към влажната кърпа, и гребна с шепи вода от легена, след което започна внимателно да мие лицето му. Той се зачуди каква ли е. Приличаше на айилка, но определено не се държеше като такава. Сивите й очи излъчваха пълно покорство.
— Раната е стара — обясни Егвийн на слънцекосата Мъдра. — Моарейн така и не можа да я Изцери както трябва. — Погледът, с който стрелна Ранд, подсказваше, че елементарното приличие изисква да им обясни поне това. Но по погледите, които Мъдрите си размениха, реши, че бездруго вече е казала повече от достатъчно. Рана, която дори една Айез Седай не е могла да Изцери; за тях това беше пълна загадка. Моарейн, изглежда, знаеше повече за него, отколкото той самият знаеше за себе си. Много му беше трудно да се оправя с нея. Вероятно щеше да му е по-лесно с Мъдрите.