— Какъв е планът ти? — Гласът на Амис беше каменен, също като лицето й.
— Ще помолите ли… ще известите ли вождовете да дойдат в Алкаир Дал?
Дълго време тя издържа погледа му. Най-сетне кимна пестеливо.
Пестеливо или не, но част от напрежението му го напусна. Нямаше вече начин да възстанови изгубените цели седем дни, но вероятно можеше поне да избегне нова загуба на време. Но Моарейн, която все още се бавеше в Руйдийн, както и Авиенда, го задържаха тук. Не можеше просто така да ги изостави.
— Вие сте познавали майка ми — каза той. Егвийн се приведе, също толкова напрегната като него, а Мат поклати глава.
Ръцете на Амис се спряха на лицето му.
— Познавах я.
— Разкажете ми за нея. Моля ви.
Тя се съсредоточи върху една драскотина над ухото му — ако навъсеният й поглед можеше да Цери, нямаше да й се налага да прибягва до мазилото. После най-сетне заговори.
— Историята на Шайел, такава, каквато я знам, започва, когато все още бях Фар Дарейз Май, повече от година преди да изоставя копието. Много от нас се бяхме придвижили почти до Драконовата стена. Един ден видяхме някаква жена — златокоса млада влагоземка, в коприни, с товарни коне и една чудесна кобила за езда. Мъж да беше, щяхме да го убием, разбира се, но тя нямаше никакво оръжие освен един най-обикновен нож на колана си. Някои поискаха да я натирим обратно през Драконовата стена гола… — Егвийн примигна: тя, изглежда, непрекъснато се удивляваше от айилската суровост. Но Амис продължи, без да спира — …но въпреки това като че ли бе тръгнала в търсене на нещо, при това много решително. Любопитни, ние я последвахме, ден след ден, без да се оставим да ни забележи. Конете й измряха, храната й свърши, водата — също, но тя не тръгна назад. Продължи да се тътри пеш, докато най-накрая не падна и повече не можеше да се вдигне. Решихме да й дадем вода и да я попитаме каква е нейната история. Беше почти на издъхване и мина цял ден преди да се съвземе достатъчно, за да може да говори.
— Значи се е казвала Шайел? — попита Ранд. — Откъде е била? Защо е дошла тук?
— Шайел — каза Амис — беше името, с което се назова. Никога не каза друго име през времето, през което я познавах. На Древния език това би значило „Жената, която е отдадена“. — Мат кимна в съгласие, без сякаш да усеща какво прави; Лан го изгледа замислен над сребърната чаша с вода в ръцете си. — Горчивина имаше в тази Шайел, в началото.
— Говореше за изоставено дете, за син, когото обичала — продължи Амис. — И за съпруг, когото не обичала. Къде — не пожела да ни каже. Не мисля, че изобщо някога си прости, че е изоставила детето си. Но тя не казваше почти нищо повече от онова, което й се налагаше. Оказа се, че е търсила точно нас, Девите на копието. Една Айез Седай на име Гитара Морозо, която притежавала дарбата на Прорицателството, й казала, че бедствие щяло да сполети земята и народа й, а може би и целия свят, ако не отиде да се засели сред Девите на копието, без да казва на никого за заминаването си. Трябвало да стане Дева и нямало да се върне в земята си преди Деви да стигнат до Тар Валон.
Тя поклати глава в почуда.
— Трябва да ти е ясно как ни прозвуча това тогава. Деви да стигнат до Тар Валон! Никой айилец или айилка не беше пресичал Драконовата стена от деня, в който за първи път сме стигнали Триделната земя. Оставаха цели четири години преди грехът на Ламан да ни отведе във влажните земи. И определено нито една жена, която не е айилка, дотогава не беше ставала Дева на копието. Някои от нас си помислиха, че сигурно се е побъркала от горещото слънце. Но тя беше много упорита и по едно време някак се усетихме, че сме съгласни да й позволим да се опита.
Гитара Морозо, Айез Седай, владееща Прорицателството. Беше чувал някъде това име, но къде? А освен това той имаше брат. Като малък често се бе чудил какво ли ще е да си има брат или сестра. Кой е той и къде ли е сега? Но Амис продължаваше:
— Почти всяко момиче при нас мечтае да стане Дева и още като малка се научава поне на основите на владеенето на лъка и копието, на боя с голи ръце и крака. Въпреки това онези, които направят последната крачка и се венчаят за копието, бързо откриват, че не знаят нищо. За Шайел беше много по-трудно. Лъка тя познаваше добре, но никога не беше тичала повече от една миля и не знаеше какво е да преживяваш с това, което си намериш. Едно десетгодишно момиченце можеше да я надвие, а тя дори не знаеше кои растения показват водоизточник. Но въпреки това устоя. След една година изрече клетвите си пред копието и стана Дева, осиновена от септата Чумай на Таардад.