И след това е отишла с Девите до Тар Валон и е загинала по склоновете на Драконова планина. Половин отговор, оставящ след себе си нови въпроси. Поне лицето й да можеше да види.
— Ти носиш нещо от нея в чертите си — промълви Сеана, сякаш прочела мислите му. Беше седнала наблизо с кръстосани крака, с малка сребърна чашка вино. — По-малко приличаш на Джандуин.
— Джандуин ли? Моят баща?
— Да — каза Сеана. — Той беше вожд на Таардад тогава, най-младият, доколкото помня. Но му прилягаше, силен беше духом. Хората го слушаха и бяха готови да го следват, дори онези, които не бяха от неговия клан. Той сложи край на кръвната вражда между Таардад и Накаи, продължила двеста години, и сключи съюз не само с Накаи, но и с Рейин, а Рейин не бяха много далече от кръвната вражда. Малко му остана да прекрати враждата и между Шаарад и Гошиен, и сигурно щеше да го постигне, ако Ламан не бе отсякъл Дървото. Колкото и млад да беше, тъкмо той поведе Таардад, Накаи, Рейин и Шаарад да потърсят кръвната цена от Ламан.
Бил е. Значи сега и той беше мъртъв. На лицето на Егвийн се изписа съчувствие. Ранд го пренебрегна — сега нямаше нужда да му съчувстват. Как можеше да жали за хора, които никога не беше познавал? Но въпреки това му домъчня.
— Как е загинал Джандуин?
Мъдрите се спогледаха колебливо. Най-сетне Амис рече:
— Беше в началото на третата година от търсенето на Ламан, когато Шайел се намери с дете. Според законите тя трябваше да се върне в Триделната земя. На една Дева е забранено да носи копието, докато носи дете. Но Джандуин не беше в състояние да й забрани нищо — луната да му беше поискала за гердан, щеше да се опита да й я свали. Така тя остана и в последната битка, пред Тар Валон, и се изгуби, а с нея — и детето й. Джандуин не можа да си прости, че не е успял да я принуди да се подчини на закона.
— Той се отказа от длъжността си на вожд на клан — каза Баир. — Никой преди него не беше го правил. Казаха му, че това е невъзможно, но той просто си тръгна. Замина на север с неколцина младежи, за да се сражава с тролоци и мърдраали в Погибелта. Едно от нещата, които правят младежите и някои от Девите, на които умът им е по-малко, отколкото на коза. Но онези от тях, които се върнаха, казаха, че е бил убит от ръка на човек. Твърдяха, че според Джайдин този мъж приличал на Шайел и затова той не могъл да вдигне копие срещу него, когато онзи го пронизал.
Значи мъртъв. И двамата са мъртви. Той никога нямаше да изгуби обичта си към Трам, никога нямаше да престане да мисли за него като за свой баща, но все пак съжаляваше, че не може да види Джандуин и Шайел, поне веднъж.
Егвийн, разбира се, се опита да го утеши, както си знаят жените. Нямаше смисъл да се опитва да й обясни, че не е притежавал това, което е загубил. Колкото до спомени за родители, имаше си кроткия смях на Трам ал-Тор и смътния спомен за нежните ръце на Кари ал-Тор. Това бе предостатъчно за всеки човек. Тя изглеждаше разочарована и донякъде дори подразнена от хладината му, а Мъдрите като че ли в някаква степен споделяха чувствата й, от открито неодобрителната навъсеност на Баир до сумтенето на Мелайне, която нервно придърпваше шала си. Жените никога не разбираха. Виж, Руарк, Лан и Мат го разбираха и го оставиха сам, както той пожела.
Не беше гладен и не яде, когато Мелайне донесе храна, а само прилегна в единия край на палатката, опрял лакът на една от възглавниците, и загледа склона и обгърнатия в непрогледна мъгла град долу. Слънцето обгаряше долината и околните височини, поглъщайки всяка сянка. Въздухът, потрепващ вътре в шатрата, сякаш лъхаше от нажежена пещ.
След малко до него се приближи Мат, вече преоблечен в чиста риза. Седна мълчаливо до Ранд и се загледа към долината, стиснал на коленете си странното копие. От време на време опипваше наклоненото писмо по черната му дръжка.
— Как е главата ти? — попита го Ранд и Мат подскочи.
— Ами… не ме боли вече. — Дръпна ръце от врязаните букви и сплете пръсти в скута си. — Всеки случай, не толкова. Не знам какво забъркаха, но свърши работа.
Не каза нищо повече и Ранд го остави. На него самия също не му се говореше. Почти усещаше как се изсипва времето, като песъчинки в пясъчен часовник, капещи една по една, бавно и неумолимо. Но също така всичко като че ли тръпнеше, пясъкът на времето като че ли бе готов да се взриви и да се излее на порой. Глупаво. Изглежда, просто му влияеше непоносимият зной, вдигащ се от голите камъни. Вождовете на кланове нямаше да могат да пристигнат в Алкаир Дар един ден по-рано, дори Моарейн да се появеше още в този миг. Все едно, те бяха само част и при това далеч не най-значителната. Малко по-късно той забеляза Лан — Стражникът се катереше леко по същата гранитна издатина, на която бе стоял Куладин, без да обръща никакво внимание на жегата. Още един мъж, на когото никак не му се говореше.