Ранд отказа и обедното блюдо, колкото и Егвийн и Мъдрите да го убеждаваха да хапне. Изглежда, приеха отказа му сравнително спокойно, но когато той подхвърли, че ще се върне в Руйдийн, за да потърси Моарейн — и Авиенда, — Мелайне избухна.
— Глупак! Никой не може да отиде два пъти в Руйдийн. Дори и ти няма да се върнеш жив! О, мри от глад, щом толкова държиш! — Тя запокити половината пита хляб към главата му. Мат я хвана във въздуха и кротко започна да я яде.
— Защо искате да живея? — попита я Ранд. — Знаете онова, което каза Айез Седай пред Руйдийн. Аз ще ви унищожа. Защо не се съюзите с Куладин да ме убиете? — Мат се задави, а Егвийн стисна юмруци на бедрата си, готова да му даде урок, но Ранд задържа погледа си на Мелайне. Вместо отговор тя го изгледа гневно и излезе от палатката.
— Всеки си въобразява, че знае Пророчеството на Руйдийн, но това, което знаят, е каквото Мъдрите и клановите вождове са им казвали през поколенията — каза Баир. — Не лъжи, но не и цялата истина. Истината може да прекърши и най-силния мъж.
— Каква е цялата истина? — настоя Ранд.
Тя хвърли поглед към Мат, после каза:
— В този случай цялата истина, истината, известна само на Мъдрите и на вождовете на кланове досега, е, че ти си нашата орис. Нашата орис и нашето спасение. Без теб никой от нашия народ няма да преживее след Последната битка, а може би и преди Последната битка. Това е пророчество и истина. С теб… „Ще пролее той кръвта на онези, що се зоват айилци, като вода по сух пясък, и ще ги прекърши като сухи клони, но отломката на една отломка ще спаси той, и те ще живеят.“ Сурово пророчество, но тази земя никога не е била нежна. — Тя срещна облещения му поглед, без да мигне. Сурова земя, сурова жена.
Той се обърна и отново се загледа към долината. Всички освен Мат излязоха.
Някъде в късния следобед той най-сетне забеляза смътна фигурка, катереща се по височината, залитайки от изтощение. Авиенда. Мат се оказа прав — тя наистина беше гола, както майка я е родила. И й личеше също така въздействието на слънцето, колкото и да беше айилка: само лицето и ръцете й бяха потъмнели, а останалата част от тялото беше определено почервеняла. Зарадва се, като я видя. Тя не го харесваше, но само защото смяташе, че се държи лошо с Елейн. Най-простият мотив. Не заради пророчество или орис, не заради драконите по ръцете му или защото той беше Преродения Дракон. По най-проста човешка причина. Почти с нетърпение очакваше да срещне хладните й предизвикателни очи.
Тя го видя и замръзна и този път в синьо-зелените й очи нямаше и помен от хладината. Пред погледа й и слънцето изглеждаше хладно — като нищо можеше да го изпепели на място.
— Ранд — промълви Мат. — На твое място не бих й обърнал гръб.
От гърдите му се отрони отегчена въздишка. Разбира се. Ако тя се бе озовала сред онези стъклени колони, значи знаеше. Баир, Мелайне, другите — те поне имаха години зад гърба си, за да привикнат. Колкото до Авиенда, за нея това беше прясна рана. „Нищо чудно, че сега просто ме мрази.“
Мъдрите се засуетиха да посрещнат Авиенда и бързо я замъкнаха към друга шатра. Когато Ранд я видя отново, тя беше облечена в бухнала кафява пола със свободно падаща по гърдите й бяла риза и шал, обгръщащ раменете й. Не изглеждаше особено щастлива от новите си дрехи. Забеляза, че той я гледа, и гневът на лицето й — направо зверска ярост — го накара мигом да извърне очи.
Когато се появи Моарейн, по далечните склонове вече бяха започнали да се спускат тъмни сенки. Айез Седай се катереше с мъка, също така изгоряла от слънцето като Авиенда. Той се стресна, като забеляза, че и тя е гола. Жените просто бяха луди и толкова.
Лан скочи от канарата и хукна да я посрещне. Взе я на ръце и се затича обратно нагоре по склона, може би дори по-бързо, отколкото се беше спуснал, сипейки ругатни, смесени с подвиквания към Мъдрите. Главата на Моарейн се бе отпуснала на рамото му. Мъдрите излязоха да я поемат и Мелайне буквално изблъска Стражника, докато той се опитваше да ги последва в шатрата. Лан закрачи нагоре-надолу, блъскайки юмрук в шепата си.
Ранд легна по гръб и заби поглед в тавана. Три дни спестени. Трябваше да изпитва радост от завръщането на Моарейн и Авиенда, но облекчението му беше само заради дните, които му се спестиха. Времето беше всичко. Трябваше да успее да избере сам терена си. Може би все още щеше да успее.
— Сега какво ще правиш? — попита Мат.
— Нещо, което ще ти хареса. Ще наруша правилата.
— Имах предвид дали ще вземеш да хапнеш нещо? Мен ако питаш, съм гладен.