— Както кажеш — отвърна неуверено Елейн. — Със сигурност ще ни отнеме седмици, докато разберем дали Лиандрин и останалите са в Танчико. Том, изглежда, смята, че градът ще се окаже доста объркан. — Очите й се отместиха към Каландор, забит наполовина в камъка. — Защо го направи това според теб?
— Каза, че ще задържи тайренците на негова страна. Докато знаят, че оръжието е тук, няма да забравят, че ще се върне. Може би е наясно какво говори. Надявам се…
— О. Аз пък помислих, че… може би… се е ядосал заради… нещо.
Егвийн я изгледа навъсено. Тази внезапна нерешителност съвсем не беше присъща на Елейн.
— За какво да е ядосан?
— О, нищо. Просто ми хрумна. Егвийн, пратих му две писма преди да напусна Тийр. Да знаеш случайно как ги е приел?
— Не, не знам. Споменала ли си в тях нещо, което според теб би могло да го ядоса?
— Разбира се, че не. — Елейн се засмя весело, но прозвуча малко като преструвка. Роклята й изведнъж стана от черна вълна, достатъчно дебела за люта зима. — Би трябвало да съм глупачка, за да му напиша нещо, което би могло да го ядоса. — Косата й щръкна на всички страни като налудничав венец. — В края на краищата, мъча се да го накарам да се влюби в мен. Просто се мъча да го накарам да ме обикне. О, защо мъжете не са нещо по-простичко? Защо трябва да създават толкова трудности на човек? Добре поне, че е далече от Берелайн. — Вълната отново стана коприна, срязана още по-ниско и отпреди. Косата й заблестя по раменете така, че блясъкът на роклята й избледня пред нея. Приятелката й се поколеба, потупвайки с пръстче долната си устна. — Егвийн? Ако ти се удаде възможност, би ли му казала, че сериозно мисля това, което му казах в… Егвийн? Егвийн!
Нещо сграбчи Егвийн. Сърцето на Камъка потъна в мрак, сякаш я бяха стиснали за врата и я дърпаха.
Егвийн изохка силно и се събуди с разтуптяно сърце, втренчила очи в ниския покрив на потъналата в мрак палатка над главата й. През отворените прозорци се процеждаше лунна светлина. Тя лежеше под одеялата, под които се беше свряла преди да заспи — Пустошта беше точно толкова студена през нощта, колкото гореща през деня, а мангалът, отделящ сладникава миризма на горяща изсъхнала тор, почти не топлеше. Но какво я беше издърпало?
Внезапно забеляза Амис — седеше с кръстосани крака до нея, загърната в сенки. Мрачното лице на Мъдрата изглеждаше не по-малко застрашително от нощта наоколо.
— Ти ли го направи, Амис? — каза тя сърдито. — Нямаш право да ме дърпаш така. Аз съм Айез Седай от Зелената Аджа и… — този път лъжата излезе лесно от устата й — …и нямаш никакво право да…
Амис я прекъсна с мрачен глас.
— Отвъд Драконовата стена, в Бялата Кула, може да си Айез Седай. Но тук си просто една невежа ученичка, глупаво дете, пълзящо в бърлога на усойници.
— Знам, че ти обещах да не отивам в Тел-айеран-риод без теб — каза Егвийн, — но…
Нещо я сграбчи за глезените и я повлече; одеялата се смъкнаха на пода, а нощната й риза се свлече до мишниците й. Обърната с главата надолу, тя увисна, с лице, изравнено с това на седящата Амис. Изпаднала в гняв, тя посегна към сайдар… и усети, че е заслонена.
— Сама поиска да отидеш — изсъска й тихо Амис. — Предупредих те, но не, ти реши да отидеш. — Очите й сякаш засияха в нощта, все по-ярко и по-ярко. — Без да те е грижа какво може да те дебне там. В сънищата има разни неща, пред които и най-смелото сърце може да се пръсне. — Лицето около очите й, грейнали като два синкави въглена, започна да се топи, изпъна се. На мястото на кожата изникнаха люспи; челюстите й се издадоха напред, осеяни с остри зъби. — Неща, които ядат и най-смелите сърца — изръмжа тя.
Егвийн изпищя и отчаяно заблъска щита, който я отделяше от Верния извор. Опита се да удари това ужасно лице, да заблъска с юмруци това чудовище, което не можеше да бъде Амис, но нещо я стисна за китките и я изпъна, гърчеща се посред въздуха. Единственото, което й оставаше, бе да врещи пред тези челюсти, затварящи се около лицето й.
Егвийн изпищя и седна, стисна одеялата си. С усилие успя да затвори уста, но нищо не можа да направи, за да спре конвулсиите, които я разтърсваха. Беше в палатката… наистина ли? Тук, до нея беше и Амис, седнала кръстато сред сенките, сияеща от обгръщащия силуета й сайдар — а наистина ли беше тя? Отчаяно се разтвори за Извора и едва не зави като вълчица, когато отново се натъкна на преградата. Отхвърли одеялата и запълзя по застланите върху камъка черги на ръце и колене, разхвърля подредените си дрехи и затършува с две ръце. Имаше нож. Къде ли беше той? Къде ли? Ето го!