— Елейн е влагоземка, от твоята порода. — Тя отметна надменно глава. Късата опашка, която носеха айилските войни на тила, липсваше. Увитият около слепоочията й шарф почти покриваше косата й. — Точно жена по мярката ти. Да не би да не е красива? Снагата й е стройна, крайниците — стегнати и силни, устните й — като узрели любовничета. Косата й — предено злато, очите — сини сапфири. Кожата й — гладка като най-фина коприна, гърдите — напращели и добре закръглени. Бедрата й са…
Той я прекъсна отчаяно.
— Знам, че е хубава. Но ти какво правиш сега?
— Описвам ти я. — Авиенда го изгледа навъсено. — Виждал ли я в банята й? Няма нужда да ти я описвам, ако си виждал…
— Не съм! — Съжали, че го изрече така задавено. Руарк и останалите наистина надаваха ухо, с твърде изопнати лица, и несъмнено им беше много весело. Мат завъртя очи и се ухили издайнически.
Жената само сви рамене и придърпа шала си.
— Трябвало е да го уреди. Но аз съм я виждала и ще постъпвам като нейна полусестра. — Наблягането, изглежда, трябваше да покаже, че и негова „полусестра“ да беше, пак щеше да направи същото; странни бяха айилските нрави наистина, но това сега си беше направо лудост! — А бедрата й…
— Престани!
Тя го изгледа накриво и доста сърдито.
— Тя е жената за теб. Елейн е положила сърцето си пред теб вместо брачен венец. Мислиш ли, че имаше и един в Камъка, който да не го знае?
— Не желая да говоря за Елейн — каза той твърдо. Определено не, ако тя смяташе да продължи по начина, по който беше започнала. Само като си го помисли, и лицето му отново пламна. Тази жена, изглежда, изобщо не се притесняваше какво говори или кой слуша!
— Ха, сега ще ми се изчервяваш, след като я пропъди, когато тя ти разкри сърцето си. — Гласът на Авиенда беше груб и изпълнен с упрек. — Две писма ти написа, разголвайки се напълно, като под майчиния си покрив. А ти… натискаше я по ъглите да я целуваш, а после я отхвърляш. А тя най-сериозно е мислила всяка дума в тези свои писма, Ранд ал-Тор! Егвийн ми го каза. Всяка дума е мислила. Как смяташ да постъпиш с нея, влагоземецо?
Ранд прокара длан през косата си. Значи Елейн е мислила сериозно всяка дума? И в двете писма? Ами че това просто беше невъзможно. Едното противоречеше на другото точка по точка! Той изведнъж се сепна. Значи Егвийн й го е казала? За писмата на Елейн? Нима жените обсъждаха тези неща помежду си? Нима заедно обмисляха как повече да объркат един мъж?
Улови се, че му липсва Мин. Мин никога не беше го карала да се чувства глупаво. Е, не повече от един-два пъти. И никога не беше го обиждала. Е, само дето го беше нарекла „овчарче“ няколко пъти. Но с нея се чувстваше удобно, топло някак си. Всеки случай, тя не го караше да се чувства пълен идиот, както Елейн, пък и Авиенда сега.
Мълчанието му като че ли раздразни айилката още повече, доколкото това беше възможно. Мърморейки си под нос и крачейки така, сякаш искаше да стъпче нещо, тя намести и донамести шала на раменете си поне половин дузина пъти. Най-сетне сумтенето й заглъхна. Вместо това започна да го поглежда. Да го поглежда като лешояд. Той не разбираше как успява да го прави, без да се спъне и да падне по лице.
— Защо ме гледаш така? — попита я той изнервено.
— Слушам те, Ранд ал-Тор, щом като държиш да не говоря. — Усмивката й приличаше на озъбване. — Не ти ли е приятно да съм край теб и да те слушам?
Той погледна Мат, който само поклати глава. Жените просто не можеше да ги разбере човек. Ранд се помъчи да се отдаде на размисъл за това, което му предстоеше, но усилието се оказа напразно при тези очи, вперени в него. Хубави очи, няма що, стига да не бяха толкова пълни с жлъч, но той определено предпочиташе да не го гледат.
Засенчил очи от слънчевия блясък, Мат полагаше неимоверни усилия да не поглежда към Ранд и айилката, крачеща между двата коня. Не можеше да проумее защо Ранд се примирява с нея. Авиенда, не ще и спор, си я биваше — беше повече от хубава, особено сега, след като се беше облякла в някакво подобие на нормални дрехи — но езичето й беше като на змия, а пред нрава й даже Нинив би изглеждала кротичка. В същото време се радваше, че Ранд е залисан с нея и не му обръща внимание.
Свали кърпата от главата си и изтри потта от лицето си, после отново я завърза. Жегата и това вечно слънце в очите му вече започваха да му се отразяват. Нима из цялата тази земя не съществуваше такова нещо като заслон? От потта раните му щипеха. Предната нощ беше отказал Церителство, когато Моарейн го събуди, след като най-сетне беше заспал. Няколкото малки рани бяха дребна цена срещу използването на Силата върху теб, а чаят на Мъдрите с гадния вкус беше оправил главоболието му. Е, донякъде поне. За другото, което го мъчеше, не смяташе, че Моарейн може да му помогне с нещо, и нямаше никакво намерение да й го каже преди той сам да го разбере. А може би и тогава нямаше да й го каже. Не му се искаше дори да мисли за него.