Моарейн и Мъдрите го гледаха. Всъщност гледаха Ранд, но все едно че гледаха и него. За негова изненада, слънцекосата Мелайне се беше качила на Алдийб зад Айез Седай, тръскаше се неловко на седлото, хванала се за кръста на Моарейн, и си говореха. Досега не знаеше, че айилците изобщо могат да яздят. Много хубава жена беше тази Мелайне с тези нейни свирепи зелени очи. Само дето можеше да прелива. Човек трябваше да е кръгъл глупак, за да се забърка с такава, Той помръдна на седлото на Пипе и си напомни, че не би трябвало изобщо да го интересува какво правят айилците.
„Бях в Руйдийн. Направих онова, което онзи змийски народ каза, че трябва да направя.“ И какво му остана, с което да го докаже? „Това проклето копие, някакъв сребърен медальон и… Сега вече бих могъл да си ида. Ако имам капчица ум в главата, трябва да го направя.“
Можеше да си иде. Да се опита сам да се измъкне от Пустошта… преди да умре от жажда или слънчев удар. Можеше, стига Ранд да не продължаваше да го тегли към себе си, да го задържа. Най-лесният начин да провери дали е така беше просто да се опита да се махне. Той огледа окаяния пейзаж наоколо и се смръщи. Надигна се вятър — сякаш бяха отворили вратата на огромна нажежена пещ — и малки вихрушки завъртяха фунии жълтеникав пясък над напуканата земя. От убийствения зной далечните височини сякаш потръпваха, обгърнати в мараня. Може би все пак беше по-добре да поостане още малко.
Една от Девите, които разузнаваха напред, се върна тичешком, спря до Руарк и заговори тихо в ухото му. После се ухили бързо на Мат и той се улиса да вади един трън, забил се в гривата на Пипе. Много добре я помнеше — червенокосата Доринда, горе-долу на възрастта на Егвийн. Доринда беше една от онези, които го убеждаваха да опита Целувката на Девите. Тя бе спечелила първия залог. Не че не му се искаше да срещне очите й и не че не можеше, но да почисти човек гривата на коня си от тръни също беше важно.
— Амбуланти — обяви Руарк, след като Доринда заприпка натам, откъдето беше дошла. — Фургони на амбуланти вървят към нас. — Никак не изглеждаше доволен.
Мат обаче видимо се ободри. Един амбулант можеше да се окаже точно това, което му трябваше. Ако човекът знаеше пътя насам, значи знаеше и изхода. Зачуди се дали Ранд подозира какво замисля — лицето на приятеля му обаче беше също толкова невъзмутимо, колкото на всеки от айилците.
Айилците усилиха скоростта достатъчно, за да принудят конете да закрачат по-енергично — хората на Куладин мигом последваха Джиндо, както и групата на Мъдрите — собствените им съгледвачи несъмнено им бяха донесли същата вест. Слънцето изобщо не притесняваше айилците, нито дори гай-шайн в белите им роби. Те просто се носеха по напуканата от жегата земя като на криле.
Фургоните се появиха след по-малко от две мили — двайсетина, опнати в права черта. По всички личаха белезите от трудния преход. Въпреки слоя жълтеникав прах първите два приличаха на боядисани в бяло кутии на колела или на малки къщички, чак до дървените стъпала отзад и металния комин на печката, щръкнал над покрива. Последните три, теглени от впрягове от по двадесет мулета, приличаха на огромни варели, също така бели, несъмнено пълни с вода. А тези между тях можеха да се вземат за фургони от Две реки, с високи колелета със спици и дрънчащи гроздове грънци и други неща — в големи плетени кошници, накачени по въжетата, обрамчващи закръглените покривала.
Водачите на фургоните дръпнаха поводите веднага щом забелязаха айилците и изчакаха колоната да дойде при тях. Някакъв едър мъж в сиво палто и с тъмна капела с широка периферия беше слязъл от предния фургон и се взираше напред, като от време на време сваляше плоската си капела, за да избърше челото си с голяма бяла кърпа. Мат не можеше да го упрекне за това, че видът на около хиляда и петстотин айилци, спускащи се към него, го е изнервил. Но най-странното бяха израженията на айилците. Руарк, който подтичваше до коня на Ранд, изглеждаше мрачен, а лицето на Хейрн придоби такъв вид, сякаш той беше готов да троши скали.
— Не разбирам — каза Мат. — Имате такъв вид, сякаш се каните да убиете някого. — Това със сигурност щеше да изпари надеждите му. — Мислех, че има три вида хора, които вие, айилците, пускате да минават през Пустошта: амбуланти, веселчуни и Пътуващия народ.
— Амбулантите и веселчуните са добре дошли — отвърна кратко Хейрн. Ако на това му викаха „добре дошли“, Мат никак не искаше да види какво правят айилците с ония, които не са добре дошли.