— Видя ли веселчуна? — попита Мат Ранд, който му кимна разсеяно, измервайки с очи редицата фургони, сякаш никога в живота си не беше виждал фургон. Руарк и Хейрн междувременно бяха тръгнали обратно към Джиндо. Стотината, обкръжили Ранд, го изчакаха търпеливо, оглеждайки всяко нещо наоколо, което можеше да скрие нещо по-голямо от мишка. Кочияшите започнаха да вдигат поводите, но Ранд не помръдваше. — Странни хора са тия амбуланти, какво ще кажеш, Ранд? Но предполагам, че човек трябва да е особняк, за да дойде в Пустошта. Виж нас само. — Това докара гримаса на лицето на Авиенда, но Ранд сякаш изобщо не го чу. На Мат му се искаше да му отвърне нещо. Каквото и да е. Мълчанието му го изнервяше. — Смяташ ли, че придружаването на някакви си амбуланти е чак толкова висока чест, та Руарк и Куладин да си я оспорват? А бе, ти разбираш ли нещо от този джи-е-тох?
— Ти наистина си глупак — промърмори Авиенда. — Това няма нищо общо с джи-е-тох. Куладин се опитва да се държи като вожд на клан. Руарк не може да позволи това, докато той не е влизал в Руйдийн. Шайдо биха откраднали кокал и от едно куче — по-скоро биха откраднали кокала заедно с кучето, но дори и те заслужават да си имат истински вожд. И сега заради Ранд ал-Тор сме длъжни да позволим на хиляда души от тях да си опнат палатките в земите ни.
— Очите му — промълви Ранд, без да откъсва поглед от фургоните. — Опасен човек.
Мат го изгледа намръщено.
— Чии очи? На Куладин ли?
— На Кадийр. Цялото това потене, пребледнялото лице. А очите му изобщо не се промениха. Винаги трябва да следиш очите на хората. Не как изглеждат.
— Разбира се, Ранд. — Мат помръдна на седлото си и подръпна юздите. Може би все пак мълчанието на Ранд не беше чак толкова лошо. — Човек трябва да следи очите.
— Времето е риск — промърмори Ранд. — Времето поставя примки. Трябва да избегна техните, докато поставям своите.
— Примки ли? — каза Мат. „Светлина, дано да ми даде отговор, който да не е налудничав.“ — Кой поставя примки?
За миг Ранд го изгледа така, сякаш не беше разбрал въпроса му. Фургоните на амбулантите вече бяха потеглили, придружавани от Девите, подскачащи от двете им страни. Още Деви се затичаха напред да съглеждат. Единствено групата на Мъдрите продължаваше да чака и да наблюдава и ако се съдеше по жестовете на Егвийн, според Мат тя напираше да дойде при тях и да разбере какво става.
— Не може да се види, нито да се усети — най-сетне каза Ранд. Наведе се към Мат и му зашепна на висок глас, сякаш се преструваше. — Сега яздим със злото, Мат. Пази се. — Лицето му отново се изкриви от неестествена усмивка и той кимна към тътрещите се край тях фургони.
— Смяташ, че този Кадийр е зло?
— Опасен човек е той, Мат — очите винаги го издават, — но кой ли може да каже? Защо мен трябва да ме е грижа, след като Моарейн и Мъдрите наблюдават вместо мен? А и не трябва да забравяме за Ланфеар. Някой мъж бил ли е някога под толкова много бдителни очи? — Ранд се изправи на седлото си. — Започнало е — промълви той. — Как бих искал да имам твоя късмет. Мат. Започнало е и вече връщане няма, както и да падне острието. — Кимна сякаш на себе си и подкара коня си след Руарк. Авиенда затича след него. Стоте Джиндо ги последваха.
Мат ги последва с голяма охота. По-добре, отколкото да остане сам тук, определено. Слънцето печеше безмилостно в яркосиньото небе. Чакаше ги още много път до залеза. Започнало било? Какво искаше да каже Ранд с това „започнало е“? Започнало беше в Руйдийн, или по-точно още в Зимната нощ в Емондово поле, преди година. „Яздим със злото“ и „връщане няма“. Ами това за Ланфеар? Ранд вече бе тръгнал по ръба на бръснача. Нямаше съмнение. Трябваше да се измъква той от пустата му Пустош, преди да е станало прекалено късно. От време на време Мат поглеждаше към амбулантските фургони. Преди да е станало прекалено късно. Все още не беше.
Глава 37
Стоянка Имре
Слънцето все още стоеше доста високо над проядените зъбери на западния хоризонт, когато Руарк заяви, че стоянка Имре, където възнамеряваше да останат за нощувка, се намира едва на около миля напред.
— Защо трябва да спираме толкова рано? — попита Ранд. — Остават ни още часове дневна светлина.
Отговори му Авиенда — с укорителния тон, който можеше да се очаква.
— Защото в стоянка Имре има вода. Най-добре е да се лагерува край водоизточник, щом има възможност.