— Що за неприятност може да е? — попита той Авиенда. Тя обаче продължи да си мърмори, без да му отговаря. — Авиенда? Що за неприятност? — Нищо. — Да те изгори дано, можеш поне да отговориш на един най-обикновен въпрос! Що за неприятност?
Тя се изчерви, но му отговори хладно.
— Най-вероятно е нападение, за кози или овце; кози или овце може да са докарани в Имре на паша, но най-вероятно са кози, заради водата. Сигурно са били Чарийн, септата Бяла планина, или пък Джарра. Те са най-близо. Или може да е било септа от Гошиен. Томанелле са твърде далече.
— Битка ще има ли? — Той се пресегна към сайдин; сладостният поток на Силата нахлу в него. Вонята на покварата го просмука и от всяка пора на тялото му изби прясна пот. — Авиенда?
— Не. Аделин щеше да каже, ако нападателите все още са там. Стадото и гай-шайн вече трябва да са се отдалечили на мили. Не можем да върнем стадото, защото трябва да те придружаваме.
Той се зачуди защо не спомена за връщането на пленниците, но чуденето му не продължи дълго. Усилието да седи изправен, докато държи сайдин, да не се прегъне и да не бъде пометен, не оставяше никакво място за мисъл.
Руарк и Джиндо затичаха напред, забулвайки лицата си, и Ранд ги последва, малко по-бавно. Авиенда му мяташе нетърпеливи погледи, но той задържа Джейде-ен. Не смяташе да се втурва на галоп в нечий капан. Мат поне не бързаше, а поглеждаше притеснено фургоните на амбулантите.
Шайдо изостанаха — изчакаха Мъдрите да тръгнат отново. Разбира се. Тази земя беше на Таардад. На Куладин му беше все едно дали някой е извършил грабеж тук. Ранд се надяваше, че вождовете на кланове ще се съберат бързо при Алкаир Дал. Как можеше да обедини хора, които, изглежда, непрекъснато се биеха помежду си? Но в момента това беше най-малката му грижа.
Когато стоянка Имре най-после се появи пред очите му, гледката го изненада. Няколко пръснати кози с дълга козина бръснеха оскъдните туфи жилава трева и скубеха дори листата на трънливите храсти. Отначало не забеляза грубата каменна постройка, разположена в основата на една скална издатина. Недодяланата на вид сграда съвършено се сливаше с нея, бодливи храсти бяха пуснали корени по покрития й с пръст покрив. Не беше много голяма. Вместо прозорци в стените й зееха амбразури за стрелба с лък и имаше само една врата. След миг Ранд забеляза друга постройка, не по-голяма, щръкнала на един ръб на двадесетина крачки по-високо. Нагоре към ръба и отвъд него минаваше дълбока цепнатина; не се виждаше друг път.
Руарк, застанал открито на около четиристотин крачки от скалата и свалил булото от главата си, беше единственият, който се виждаше наоколо. Това не означаваше, че другите не са тук, разбира се. Ранд спря до него и слезе от коня. Вождът на клана продължи да оглежда каменните здания.
— Козите — каза с тревога Авиенда. — Грабители не биха оставили кози след себе си. Повечето ги няма, но все едно че стадото току-що е оставено да си пасе на воля.
— Четири дни — съгласи се Руарк, без да сваля очи от сградите. — Четири дни или повече са тук. Защо никой не излиза? Би трябвало да могат да видят лицето ми и да ме познаят. — Той закрачи напред и не възрази, когато Ранд тръгна с него, повел коня си. Авиенда беше стиснала с ръка ножа на колана си, а Мат, който продължи на коня си след тях, прихвана здраво копието с черната дръжка, сякаш усещаше, че ще му потрябва.
Вратата беше от грубо дърво и беше разбита, насечена с брадви. Руарк се поколеба за миг преди да я бутне и да отвори. Само надникна вътре, след което отново се обърна да огледа местността.
Ранд надникна след него. Нямаше никого. Вътре, осветено от тънките лъчи, процеждащи се през амбразурите, имаше само едно помещение, явно непригодено за живеене, а само място, където пастирите да могат да се подслонят и да се отбраняват, ако им се наложи. Нямаше никакви мебели. Огнище, градено от ломени камъни, се вдигаше под осаждена от пушек дупка на тавана. В широкия процеп отзад личаха стъпала, изсечени в сивата скала. Мястото беше опустошено. Завивки, одеяла, съдове за храна — всичко се търкаляше разхвърляно по каменния под. Някаква течност беше излята върху всичко, по стените и даже по тавана, и беше изсъхнала до черно.
Когато осъзна какво е, той се дръпна назад и изкованият от Силата меч изникна в ръцете му, без дори да помисли за това. Кръв. Толкова много кръв. Тук бе станало кръвопролитие, при това по-жестоко от всичко, което можеше да си представи. Навън не се движеше нищо освен пасящите кози.
— Кой? — попита невярващо Авиенда и разширените й синьозелени очи се изпълниха с гняв. — Кой би направил такова нещо? Къде са мъртвите?